Повече, по-възрастни и по-различни европейци

През юни 2010 г. Европейският съвет прие нова 10 годишна стратегия за повече работни места и интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж. Стратегията, наречена Европа 2020, определя как да се преориентират съществуващите политики за управление на кризи към средно и дългосрочните цели за насърчаване на растежа и заетостта и да се гарантира бъдещата устойчивост на публичните финанси. Последното е предпоставка за устойчиво социално развитие в ЕС. В условията на икономическата рецесия първите групи, които бяха засегнати, са младите хора и емигрантите. Властите се сблъскват с все повече трудности при опитите да балансират държавните бюджети в подкрепа на семействата и помощ за младите хора и емигрантите в един свиващ се пазар на труда. Освен това все по-трудно става и финансирането на схемите за пенсиониране. Впрочем необходимостта да се мобилизира демографския потенциал на ЕС е подчертана още през октомври 2006 г. в изявлението на Европейската комисия относно демографското бъдеще на съюза. В него се подчертава, че комисията може да предложи помощ на държавите-членки по отношение на координацията на съществуващата демографска политика. Това обаче може да стане само по искане на държавите-членки и с подкрепата на Европейския парламент.

Към настоящия момент е много трудно да се даде пример за европейска демографска политика. В отделните страни практиките са различни. Най-последователна политика за запазване на регионите от обезлюдяване прилага шотландското правителство. В резултат на широката автономия, която британското правителство на Тони Блеър даде на Шотландия през 1999 г., шотландците получиха възможност сами да определят регионалното си развитие. Едно от първите неща, които те предприеха, беше да прекратят затварянета на малките селски училища. Около един милион от общо 5.1 милиона души в страната живеят в селски райони, и тази част от шотландският народ се разраства. Между 2001 и 2006 г. населението на Шотландия се увеличава с 1%. За сравнение, нарастване на населението в областите, които са класифицирани като отдалечени селски райони, е 4%, а в достъпните селски области (на селските райони в близост до градовете) ръстът е 6,3%. В градските райони увеличението е само 0,1%. Така че селските райони повече печелят, отколкото губят население, но това не прикрива факта, че все повече млади хора ги напускат, оставяйки зад себе си застаряващо население. Така се стигна до парадокса въпреки демографският ръст в селските райони да започнат да се закриват училища, което от своя страна още повече засили процеса на депопулация. Шотландското общество се загрижи изключително за този проблем, защото среда най-засегнатите региони бяха тези с преобладаващо келтско (галско) езично население, представляващо живият носител на шотландските традиции и култура. В този момент съдбата на едно малко училище прикова вниманието на всички шотландци.

Въпреки, че получава един от най-добрите доклади за работата на началните училища в Шотландия, едно отдалечено училище се бори срещу затварянето си. Село Уеясаунд се намира на острова Унст, който е част от Шетландските о-ви и е най-северният населен остров от Британските о-ви. Към 2006 г. в селското училище, строено през Викторианската епоха, има 11 ученици. През последните години този брой не е бил по-висок от 20, а е падал и до само 6. Затварянето на селското училище ще доведе да обезлюдяване и на острова, тъй като децата трябва да пътуват всеки ден с кораб до съседния остров, отдалечен на 10 км. Протестите на местните хора са подкрепени и от шотландското правителство, което започва работа по приемане на специален закон, наречен Закон за селските училища. Законът влиза в сила през 2008 г. Освен, че дефинира какво е селско училище, той отдава огромна роля и на келтския (шотландския) език, говорен едва от 50 000 шотландци. Шотландското правителство е наясно с крехкото състояние на умиращия език и жизненоважната роля на селските училища, които могат да гарантират, че галския ще остане характерна черта на отдалечените селски общности, където традиционно се говори. В случай на закриване на училище в галоезична среда, законът предвижда да се даде възможност на учениците да получат средно образование на келтски, макар и в друго училище. Защото законодателите са наясно, отделянето на учениците от традиционната им среда може силно да повлияе на използването, знанието и ролята на келтския език в общността.

Законът за селските училища въвежда термин селски училища според класификация на районите в страната. Оказва се, че в отдалечените селски населени места с население по-малко от 3000 души, и разположени на повече от 60 мин. път с автомобил от най-близкия град с поне 10 000 души население, са разположени 38% от училищата, или 704 на брой. 89% от тяха са разположени в планински или островни райони, основно келтско езични. От тях 179 са с от 1 до 25 деца (25%), 210 са с от 26 до 50 деца (30%), 143 са с от 51 до 75 деца (20%), 118 са с от 76 до 100 деца (17%) и 54 са с от 101 до 120 деца (8%). 62% от тези училища, или общо 430, са с от 1 до 3 училища. За всички тях правителството на Шотландия решава, че са държавен приоритет, и затварянето им ще се случи само ако в населеното място в продължение на 3 последователни години няма нито едно дете, постъпило в клас. Резултатите са изключителни. Само за 2 години, от 2008 г. до 2010 г., броят на постоянно емигриращите млади хора от селата спада с повече от 30%. Движението на населението продължава да е динамично, но емиграцията започва да отстъпва за сметка на сезонния гурбет. Най-важното е, че семействата на трудовите мигранти остават по родните им места.

Подобна практика има и Франция, но там случаят е доста по-любопитен. Там борбата за запазване на селските училища се води не от държавата, а от частна културно-просветна организация, и то точно срещу държавата. В Бретан, келтскоезичен френски регион, в началото на 70-те години миграционните процеси довеждат до обезлюдявяне на цели общини. Френското правителство започва да закрива училища едно след друго, а децата се пренасочват към по-големите общински центрове, които са френскоезични. Заплахата от бърза асимилация на бретонските деца принуждава местните жители да се организират и така се създава организацията Диван. Първото училище Diwan е създадено от няколко родители през 1977 г. в с. Лампол Плюдалмезо близо до Брест. То е  последвано от пълно начално училище през 1980 г., първият колеж в 1988 г. и първият лицей в 1994. През 2008 г. училищата Диван честват своята 30-годишнина в подкрепа на бретонския език и бретонско обучение в училищата. Пасивната съпротива на централното френско правителство обаче е доста ефективна. Едва 1,5% от бретонските деца, или 3 528 ученика през 2012 г., посещават малките селски училища на Диван, като тенденцията е колкото е по-малко селото, толкова повече деца да посещават бретонското училище.

Съседна Гърция има по-диференцирана политика. Въпреки, че в нея се допуска съществуването на училища дори и с по три деца, практиката на гръцката администрация е доста избирателна. Решението къде и как да се поддържа малко селско училище е плод на съвместно заседание на министъра на образованието и религията и министъра на финансите. През годините, последвали големият гръцки емиграционен поток след падането на военната хунта през 1974 г., малките училища се запазват само в гръкоезичните региони. Там, където доминира българското, албанското или турското малцинство, се допускат само безплатни детски градини, имащи за цел по-бързата асимилация на тези малцинства. Училищата се затварят, за да може учениците и техните родители да се заселят в големите гръкоезични градски центрове. Това довежда до сериозният вътрешен регионален дисбаланс между Севера и Юга на Гърция. И до днес северните части са по-безлюдни и слабо развити от южните именно като следствие от тази политика. Това е така, защото българското и турското малцинство са концентрирани точно в тези части на страната. С други думи Гърция е пример за избирателно прилагане на демографски политики.

Все пак, като последица от решението на Европейския съвет от 2010 г. няколко региона от европейски държави се обединяват в група, наречена  ПАДИМА –  абревиатура от английски за Политики срещу обезлюдяването на планинските области. Торино (Италия), Теруел (Испания), Даларна (Швеция), Бускеруд и Хедмарк (Норвегия) създават PADIMA като проект за обмен на най-добрите практики в борбата си обезлюдяването на планинските райони. Партньорите се ангажират в 3-годишно сътрудничество, което да доведе до политически насоки за по-успешно вевеждане на методи за привличане на нови жители в планинските области. Основните приоритети на ПАДИМА са три – образование, териториален маркетинг (реклама на планините като добро място за живот) и икономическа диверсификация (не само туризъм и селско стопанство, но и въвеждане на ВЕИ). Засега обаче организацията не е постигнала особени успехи в налагането на нови практики в демографската политика.

От всичко това е видно, че европейската практика в борбата с демографския упадък е доста разнородна. България има поле за приложение на каквито възможности избере. Стига да иска, разбира се. Да иска да оцелее.

Защо ще се радвам, ако „Лудогорец“ стане шампион

Първо нека да уточня, че не съм от "Лудогорец", а от "Черно море" и симпатизирам на ЦСКА. Въпреки това ще се радвам, ако разградския отбор триумфира на финала на първенството. Преди седмица прочетох, по повод на третата поредна загуба на лудогорци, че било закономерно те да почнат да губят. Отборът им бил изкуствено напомпан, нямал школа, публика и т. н., затова било време нещата да си дойдат на мястото, разбирай спора за титлата да е между "Левски" и ЦСКА. Авторът, известен столичен спортен журналист, очевидно не изразяваше само своето мнение. Под статията му биха се разписали хиляди червени или сини фенове, а и не само те. Само че нека видим другите отбори, т. нар. грандове. Нека погледнем стартовите и резервните им състави. Като махнем негрите, а след това и всички останали футболисти със странни имена, не остават много играчи. Още повече, че и тези, които са българи и намират място в отбора, не са от детско-юношеската школа на клуба. Е, къде е школата на отбора? За публиката да не говорим. Гледах вчера софийското "дерби" между "Левски" и "Локомотив" - жалка картина, я имаше 500 човека публика, я не. И то само от агитките на двата отбора. Явно софийските журналисти следят домакинските мачове на "Лудогорец" само по радиото, иначе щяха да знаят, че всеки път разградският стадион се пука по шевовете, особено откакто отборът почна да мачка наред в А-групата.

И кой е напомпан, кой нямал школа, кой бил без публика? Защо "Лудогорец" да е изкуствен, а софийските отбори да не са? Или за разлика от "изкуствено напомпания" разградски тим те са "естествено напомпани"? Няма по-хубаво нещо от появата на още един отбор в борбата за първото място, още повече когато той не е от София. Въпреки че уж погребахме комунизма едно от неговите творения, командно-административния софиоцентризъм във всички сфери на обществото, още продължава да ни тормози. Ако погледнем големите футболни първенства няма как да не забележим, че фаворитите в тях са повечето случаи от нестолични отбори. Изключения като "Реал" Мадрид просто потвърждават правилото. Затова и като гледам класирането при нас след XXIII кръг на първенството се радвам. ЦСКА първи, "Лудогорец" втори, "Черноморец" трети (между другото - най-силното дерби на кръга, а може би и на първенството досега направиха "Черно море" и "Черноморец" в Бургас). Ако добавим "Литекс" - неколкократен шампион, "Черно море" - отбор с участия в евротурнирите и шампионска история, "Берое" - скорошен носител на Купата на България и също с шампионски традиции, футболната карта на страната добива нови очертания. Ако на някой не му харесва, че не всичко вече е само "Левски" и ЦСКА толкова по-зле за него. Не че първенството ни ще цъфне и ще върже, но поне ще има допълнителна интрига. А и не е лошо от време на време някой да овъргаля "грандовете" в прахоляка.

Ще оставим ли Румъния да сформира малцинство у нас

Едно изказване на румънския външен министър Кристиян Дяконеску хвана българската дипломация неподготвена, впрочем, за кой ли път. В интервю за регионална румънска медия министърът заяви, че Румъния ще постави официално пред България въпросите за делимитацията на морската граница, както и за статута на румънското малцинство на юг от Дунав. В кратката суматоха, настъпила след това изявление, за пореден път пролича пълната липса на професионализъм във външното ни ведомство. Почти седмица беше нужна на Младенов, за да се ориентира как да реагира на ситуацията. В крайна сметка румънският посланик беше извикан, за да дава обяснения по въпроса за границата, от които стана ясно, че Румъния нямала териториални претенции към нас. Няма и как да бъде другояче, защото всъщност претенциите не са за територия, а за акватория. Що се отнася до въпроса за малцинството, така и не стана ясно дали въобще са го коментирали, още повече, че съветът, даден от Младенов за разговорите с румънците, беше засега да си мълчим.

Дотук нищо ново. Проблемът е, че скандалът се фокусира върху граничния спор, докато за Румъния напоследък е много по-важен въпросът за малцинството. Неслучайно на последните разговори със Сърбия за получаване на статут на кандидат-член на Европейския съюз северните ни съседи откровено заплашиха сърбите, че ако те не дадат правото на местните румънци да използват майчиния си език в администрацията, Румъния ще се възползва от правото си на вето върху по-нататъшните преговори със страната. В още по-ултимативен тон вървят разговорите с Молдова. Редовна практика на румънските политици е да говорят за източната си съседка като за своя провинция, а само преди няколко седмици президентът Траян Бъсеску обяви, че Румъния не признава границата с Молдова по р. Прут, защото била наложена със сила от СССР през 1940 г.

На фона на тази нарастваща твърдост при отстояване на своите интереси в съседните страни мълчанието на българските институции към румънските претенции буди тревожност. Още повече, че те далеч не са голословни. В България действително има наличие на отделни групи влахоезично население, което румънците през последните години правят неимоверни опити да превърнат в консолидирано румънско малцинство. На първо място сред тях са власите. Те населяват предимно селата в Северозападна България около градовете Видин, Брегово и Кула, както и някои села в Централна Северна България и Балкана (около градовете Севлиево, Плевен и Правец). Броят им прогресивно намалява във времето. Ако през 1880 г. те са общо 42 000, или около 4,5% от населението на България, то преброяването от 1992 г. отбелязва само 5 959, или 0,06% от общия брой. През 2001 г. те обаче са вече 10 566 (0,13% от населението). Техният етногенезис е повод за спор между българските и румънските етнолози. Според първите това са българи от Влашката равнина, приели влашкия език и преселили се по десния бряг на Дунав в средата на XIX век (бягайки от румънските чокои към обезлюдената след въстанията Северозападна България). Според румънските учени власите в България са коренно население, което живее по тези земи още отпреди идването на славяните през VI-VII век. Силната доброволна асимилация (благодарение на която власите непрекъснато намаляват), множеството сходни черти между влашката и българската култура, липсата на подобни паралели с румънската култура и най-вече, чувството за общност с българите, правят първата теория по-вероятна. Отношенията между българи и власи винаги са били подчинени на взаимната толерантност.

Това не може да се каже за сродните на власите цинцари (или още наричани куцовласи). Те са потомци на коренното влахоезично население в Македония, Епир и Тесалия. В миналото те населяват разпръснато отделни селища в Родопите и Пиринска Македония и са известни като силно гърчеещи се и антибългарски настроени, особено до 1912 г. След тази дата част от тях се изселва в Румъния, друга в Гърция, а останалите се асимилират почти напълно от българите. Днес от цинцарите (или армъни, както е техният етноним) са оцелели само малки групи в София, Дупница и Пещера. Въпреки, че сред тях се развива движение за обособяване от влашката общност, изключително малкият им брой ги прави неспособни за самостоятелно етническо развитие, а и хората, владеещи армънски език са предимно в пенсионна възраст.

На трето място в България освен власи статистиката отчита и присъствието на румънци – 2 491 през 1992 г. и двойно по-малко през 2001 г. – 1 088. Любопитното обаче е, че най-сериозният демографски резерв на румънското малцинство представляват т. нар. копанари. Това е влахоезично християнско население с черти както от българската, така и от циганската битова култура, населяващо Източна България. В началото на XXI век то се обособи в две съперничещи си организации – Асоциация на власите в Източна България и Асоциация на власите-рудари в България. И двете организации обаче са единни в мнението, че представляват румънското малцинство. Освен това представители на копанарската общоност сформираха и политическа партия – „Родолюбие 2000“. Почти невъзможно е да се определи колко точно са копанарите, говорещи влахо-румънски диалект у нас, но броят им със сигурност надхвърля 50 000. Произходът на тази общност е от времето на румънското робство в Южна Добруджа. След възвръщането на областта през 1940 г. към България румънските колонисти се изселват в Румъния, но не и копанарите, които са докарани от румънската власт в 20-те и 30-те години на XX век. Парадоксално е, че днес копанарите, които са демографски най-активни в Добричка и Варненска област, възвръщат влахо-румънския говор в Добруджа.

Българските власи имат собствена културно-просветна организация и собствен вестник “Timpul” („Време”) във Видин. Те се опитват да въздействат и над румъноезичните цигани, населяващи част от Добруджа и Варненско. Общият брой на цялото влахоезично население в България – власи, армъни, румънци, власи-рудари и копанари е доста сериозен и доближава 60 000 души. То обаче не е хомогенно нито в езиков, нито в културен, нито в етнически план. Отделните влашки диалекти са силно еволюирали през годините под влияние на българския език. Днес не само че отделните влахоезични групи се разбират трудно помежду си, но и самите румънци трудно могат да говорят на един език с тях. Това разбира се не пречи на Румъния да развива активна дейност в България, особено след влизането и на двете страни в ЕС през 2007 г. Противно на странно защо наложилото се схващане, че в ЕС няма малцинствени проблеми и взаимни претенции нашите северни съседи използваха падането на границите, за да правят пропаганда и да създадат свое монолитно малцинство на юг от Дунав. Резултатите са спорни. На някои места те успяха да направят сериозни пробив, като например във Варненско, където дори успяха да наложат румънския като официален малцинствен език за факултативно преподаване в училището на гр. Игнатиево, общ. Аксаково. От друга страна обаче активната пропаганда по време на преброяването в Мизия сред това население да се определи като румънско очевидно се провали. Данните от 2011 г. сочат следните резултати: 3 598 лица, определили се като власи, и 866, определили се като румънци. Като майчин език румънския са посочили 5 454 лица, а влашкия – 1 815. Копанарското население, на което румънските агитатори възлагат най-големи надежди, масово се изясни като българско.

Основно на две неща следва да обърне внимание българското правителство, ако иска да отвърне на румънските попълзновения. Първо, да не забрави да напомни на северните ни съседи, че на тяхна територия живеят повече от 500 000 българи, които далеч не се радват на същите права, на които се радват малцината „румънци“ в България. И второ, че много малко усилия са нужни, за да се приобщят окончателно към българският народ отделните влахоезични общности. С внимание, търпение и такт след само едно поколение е възможно, благодарение на доброволната асмилация, населението, което сега е обект на румънска пропаганда да се влее окончателно в състава на българската народност. Изоставим ли го обаче никой няма да ни е крив, ако след години се обособи, освен тюркоезичното и циганското, и трето голямо малцинствено ядро – румънското.

Приказка за администрацията

Каквото и колкото да се напише за нашата администрация винаги ще е малко и крайно недостатъчно. Същото важи и за личните преживявания на всеки, имал вземане-даване с администрация където и да било у нас. Има няколко общи за почти всеки чиновник черти - презрение към клиента (гражданина), бавене на работата и отказ от вземане на каквото и да е самостоятелно решение. В това последното имах възможност да се убедя и аз.

Вчера получих по електронната поща сигнал, че на официалната страница на община Варна в интернет името на града в герба му е изписано на латиница. Не ми се вярваше чак дотам да са стигнали в тъпанарското чужддопоклонничество, заливащо ни от десетилетия, но се оказа вярно. Разбира се веднага звъннах в общината, дирекция “Информационно и административно обслужване“, и потърсих директора. Оказа се, че тя била в командировка, но нейната секретарка ме насочи към хората, поддържащи сайта на общината, за да решат проблема. Те от своя страна ми казаха, че трябва някой да им нареди и ме насочиха към временно изпълняващата длъжността директор. Тя пък ми каза, че трябва да пита пресаташето на кмета. Отказах се да звъня и на пресаташето. Сигурен бях, че тя на свой ред най-вероятно ще ме препрати към кмета.

В крайна сметка историята свърши благополучно и след няколко часа името на Варна беше благополучно изписано на официалния език и официалната писменост на България. Не знам дали лично кмета се е разпоредил за това, но ако е така, за какво по дяволите ни е нужна цялата тази администрация? Трябват ни само няколко чистачки, портиер, охрана и кмет, който отговаря за всичко. А сега си представете как целият този модел на работа се пренася на централно ниво. Е, сега разбрахте ли защо не вървят нещата в държавата ни? Защото ако за нещо толкова незначително и маловажно бяха нужни няколко часа и разговори с 4 човека по административната верига, представете си какво ви чака, ако искате разрешително за строеж, да речем?

Токът в България свършвал. Е, и?

На ръба сме с електроенергията, не достигат 400 мегавата. Това съобщение, излязло от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, е цитирано от в. „24 часа” (в броя от 10 февруари) като водещо заглавие на първа страница. Оказва се, че единственият наличен резерв към момента, ТЕЦ „Гълъбово”, е излязъл от строя заради авария и това е наложило спирането на българския износ на ток, за да може да се компенсира недостигът на вътрешния пазар. Това не е прецедент, защото само преди около две седмици, и то без да има авария в американския ТЕЦ (собственик на „Гълъбово” е американската компания AES), първата студена вълна в България предизвика свръхпотребление на ток и съответно спиране на износа, заради спешната нужда на българските домакинства от електричество. Изводът е един – токът в България, грубо казано е на привършване.

На фона на тези апокалиптични факти от около две седмици отново се разгоря за кой ли път дискусията около АЕЦ „Белене”. Като се почна с идването на Хилъри Клинтън и се стигне до прясната визитация на специалния пратеник на САЩ в областта на енергетиката Ричард Морнингстар по нашите медии се изляха купища анализи и коментари на тема „Защо не ни трябва нова атомна централа”. Не съм много сигурен дали това е координирана акция на американците във връзка с височайшите посещения, или е просто самодейно представление на местните американски мекерета, за де се докарат пред господарите си, но така или иначе се наслушахме на какви ли не простотии. Да купуваш газ от Русия е енергийна зависимост, да купуваш газ от САЩ („Шеврон”) е енергийна независимост. Да имаш АЕЦ „Козлодуй”, построена от руснаци и притежавана от държавата ни, е енергийна независимост, но да имаш АЕЦ „Белене”, построена от руснаци и собственост на държавата ни, е енергийна зависимост. Да поръчаме на руснаците да направят два блока на „Белене” е енергийна зависимост, но да им поръчаме да направят един допълнителен блок на „Козлодуй” е енергийна независимост. Като финал на развихрилата се „аналитична” вакханалия всички „експерти” се обединиха около идеята за развитие на алтернативните енергийни източници като ефикасен заместител на ядрената енергия. Ама токът в България свършвал! Е, и? Вятърът духа, слънцето грее, ще се оправим и без АЕЦ, само да пестим повечко електроенергия, че много я харчим.

Ще си призная, че не ми се вярва с вятърни перки и слънчеви панели да преборим една подобна енергийна криза като тази, в която се намираме в момента. Затова съм сериозно притеснен какво ще стане след  5 години, когато ни наложат да спрем и последните два блока на „Козлодуй”. По това време ще сме спрели още два ТЕЦ-а, осигуряващи мощностния баланс на страната, и ако не искаме да изпукаме от студ през зимата ще трябва да купуваме ток от чужбина. Но пък вече ще сме енергийно независими – няма да имаме нова атомна централа. И съвсем независимо ще можем да избираме от кой от нашите съседи Турция, Румъния, Сърбия или Македония, на които към момента изнасяме ток, да внасяме електричество. Впрочем, това няма да има особено значение, стига да не купуваме от Русия. Иначе каква енергийна независимост ще бъде това?

Болен здрав носи

Пенсиите да стигнат 65% от дохода, върху който човек се е осигурявал, е “комунистически блян”. Това заяви преди месец и половина министърът на финансите Симеон Дянков пред Би Ти Ви, въпреки че тази цел беше заложена в споразумение за пенсионната реформа между правителството, бизнеса и синдикатите преди година, под което стои и подписът на министър-председателя Бойко Борисов.

Интересно становище за финансов министър на държава, поддържаща най-комунистическата социална система в целия Европейски съюз. Държава в която на практика съществува професията "трайно безработен", държава, в която цели групи от обществото се издържат само от социални помощи и от чийто бюджет годишно около 10%, или 3 млрд лв, отиват за да издържат тези групи. Това обаче очевидно не е проблем. Проблем, разбирате ли, са пенсионерите, с техните "абсурдни" претенциии за нормални пенсии и нормално пенсиониране. Явно те до такава степен са заплаха за държавата и финансовата и стабилност, че от както Дянков изстреля залпа срещу тях по телевизията, не се спира да се говори за това как пенсионерите се пенсионирали рано, как имали несъразмерно големи пенсии за труда, който са полагали през годините, как всеки трети се пенсионирал по болест и т. н. Стигна се дотам, че привилегиите за ранно пенсиониране в силовите ведомства - МВР и МО, бяха посочени от работодатели и икономисти като основна причина за недостига на средства в държавния пенсионен фонд при дебатите за реформиране на системата. Покрай полицаите и военните го отнесоха и миньорите, които също бяха набедени едва ли не в източване на касата на НОИ. И до какъв извод се стигна? Шефът на НОИ Бисер Петков резюмира - “Една от целите на новите по-строги критерии е увеличаване на ефективната възраст за пенсиониране, която за България е ниска." А така! Това, че втората част от изречението е абсолютна лъжа, няма значение. Това, че средната продължителност на живота в България е най-ниската в целия Европейски съюз, няма значение. Важното е, че вместо да се разрови по ТЕЛК-овете и да разчисти хилядите здрави и прави "инвалиди" (повечето от тях цигани, между другото), правителството прехвърли тежестта върху работещите. И така оправда в пълна степен приказката "болен здрав носи".

Проблемите на НОИ обаче нямат почти нищо общо с гореописаните причини. Института е в състояние на практически фалит не заради ранно пенсиониращите се, а заради онези близо 10% от държавния бюджет, които всяка година отиват под формата на най-различни помощи в ръцете на циганите. Това е положението. Ако си представим за миг, че следващата година няма да дадем и стотинка в това направление, парите, които ние работещите осигуряваме за пенсиите на нашите бащи и дядовци не само че ще стигат, но и ще остават. А сега си представете и следното - тези 10% (или грубо около 3 млрд лв), които работещите в България така или иначе изкарваме, да отиват по предназначение при пенсионерите. При давани годишно около 7 млрд за тях, с тези допълнителни пари размерът на всички пенсии може да се вдигне с 40%. Е, има един проблем. В този случай няма да има кой да храни циганите. И тук стигаме до същината на въпроса. Очевидно е, че заради демографският срив в страната ни вече няма толкова много работещи, които безпроблемно да осигуряват хем пенсиите на пенсионерите, хем помощите на циганите. Някой трябва да поеме тежестта на финансовия недостиг, а кой точно, решава правителството, естествено. С оглед на горепосочените мерки и, с извинение, пиар-кампании, се налага изводът, че то е решило да жертва пенсионерите, за да храни циганите, и то като дългосрочна политика. Защото ако се приложат всички нови строги критерии, за които говори Петков, и ако средната продължителност на живота в България продължава да намалява, до няколко години пенсионери почти няма да останат. Старите ще измрат, а нови няма да има, тъй като работещите ще работят докато умрат.

Бащин съвет

„Денят не убивай, денят не губи,

Синко, прилежавай, труди са, учи.

Времето е злато, времето е пари,

Но то е крилато, добре го пази.

Празно не минувай ни час, нито ден:

Без работа минат е изгубен ден.

Работи, труди са, трудът е имот,

Слабите подкрепяй с помощ и съвет.

Общото обичай, то е твой имот,

Добре ще преминеш сред  добър народ.

Дор народ е болен, как ще бъдеш здрав,

Сред народ поробен кажи – кой е прав?

Общото обичай, общото пази,

От него очаквай чест и добрини.

Общо не изядай, общо не граби,

Общият изедник чакат го злини.

Да не мъчеш, биеш никого в тоз свет,

Брата си кат биеш, то себе си биеш.

Утре ще по-силен да смаже и теб,

Правото да пазиш на секи човек.

Хората са равни, сякога помни,

Те трябва да имат равни правдини.“

Тъй ма татко учи, кат бях още млад,

Аз го послушах – и не станах богат!

Сичкото си дадох за общо добро,

Жертвувах, помагах, дор имах с що.

Борих се със злото, падах и ставах,

И от нищо мене не беше ма страх.

Сега съм останал сетен сиромах,

Азе, братя, дадох сичко, що имах.

Смейте се над мене, бягайте от мен,

Като че съм чумав, бесен и без ум.

Но ще дойде скоро праведният час,

И тогаз ще видим кой е прав от нас.

Ще да видим ние сред тоя народ,

Кой е бил от назе човек, а не скот.

Стихотворението "Бащин съвет" е написано от Стефан Стамболов през 1875 г. Това е една от малкото негови творби, с изключително въздействие и поразителна актуалност. Мога да напиша много коментари за горните редове, но те са достатъчно красноречиви. Само едно ще добавя - както се вижда, за добро или зло, след 140 години ние българите сме еволюирали много малко от равнището на тогавашните си пороци и добродетели.

Monkeydonia vs Hellass

Едва ли има човек у нас, който да не е чувал за македонизма и за неговите извращения на тема история, език и култура. Както ние българите, така и целият цивилизован свят е убеден в несъстоятелността на македонистките тези. Освен в интернет те намират приложение само в трудовете на изследователи на пряка издръжка към владата на Република Македония. Само че на Балканския п-ов лъжата и кражбата са заразни и македонистите далеч не са единствените крадци и фалшификатори на история. Даже може смело да се каже, че челният пример не е техен. Или иначе казано - накъдето са се запътили македонистите, гърците оттам се връщат.

Макар че за много хора това да изглежда невероятно, гърците са превърнали фалшификацията на история в основа на националното си възпитание. Също както в Македония. А приликите не спират дотук. Според гърците човешката раса се е зародила на Халкидическия п-ов или иначе казано - всички хора произлизат от Гърция. На което македонците контрират с клипове по телевизията, в които бог Македон говори на човечеството, естествено на македонски, а внушението е, че бялата раса трябвало да се нарича македоноидна. За по-удобно. Все пак северните гръцки съседи са по-скромни от своите учители и претендират за бащинство само над бялата част от човечеството. Но по друг пункт сблъсъкът е гигантски - вече 20 години гърците и македонците не смогват да си поделят Александър Македонски. Докато първите го изкараха едва ли не основател на гръцката нация, вторите наводниха и най-малките паланки в Повардарието с паметници на Аце Педеро (както галено го наричат неповлияните от македонистката пропаганда) в отчаян опит да покажат барем на туристите, че Александрос о Мегас всъщност е Санде Великиот. Истината, че великият завоевател всъщност не е бил нито грък, нито съвременен македонец, обаче е еднакво игнорирана и в двете страни. Но какво тук значи някаква си истина? А и това е само началото. Макар че гръцките исторически съчинения от XIX в. следват традицията на античната елинска историография и приемат македонският цар за унищожител на древна Елада, българо-гръцкия сблъсък за Македония в началото на XX в. принуждава гърците бързо да намерят исторически основания за правото си над тази област (понеже етнически права са нямали - гърците в Македония са били механджийско-калугерска екзотика). И рушителят на древна Елада стана грък № 1 на античността. Понеже апетитът идва с яденето гърците ошетаха де що можаха в близката античност и покръстиха в елинизма Минойската култура (наричана от някои историци първата европейска цивилизация), пеласгите (основателите на Атина), Кадъм (митичният автор на азбуката, по принцип финикиец), Троя (нищо, че и тя е архивраг за древните гърци, Омир явно се е объркал), древните малоазийски цивилизации на Лидия, Ликия, Мизия и Кария (всички до една имащи нужда от преводачи, за да говорят с древните си гръцки съседи, а някои имащи и собствени азбуки). Въобще един истински исторически възродителен процес, ако мога така да се изразя, срещу който няма и кой да протестира - всички засегнати лица и култури отдавна са измрели и изчезнали. Увлечението на гърците по чуждата история обаче не спря дотук и те откровено почнаха да се оливат. Гърци станаха траките (барабар с царете, колесниците и Орфей), дарданите, пеоните и илирите. Който не вярва да отиде в Ксанти и да види билбордовете рекламиращи Гърция, и по-специално северната и част, като родината на Орфей. Това, че траките и илирите са влели своята кръв и традиции в съвременните народи на българи и албанци изобщо не притеснява историко-клептоманите. От това те само правят извода, че българите и албанците всъщност са ... гърци!

Но да оставим античността, там всичко е гръцко, както стана ясно. Как стоят нещата в по нови времена? Ми как, по същия начин разбира се. Логиката е желязна - навсякъде, където просвещението на Балканския п-ов настъпва с учебници на гръцки език, живеят гърци. От Триест до Тулча, че и по-нататък, замъгленият поглед на днешният гръцки крадец, опа, историк, вижда само гърци. Това е все едно след време някой да реши, че Италианския лицей в Горна баня е основан от местните горнобански италианци. Логично, нали? А недай си боже и местното население да е православно - тогава просто няма как да не бъде гръцко. Понеже православието е първо гръцко, и после православие. Пък и на английски нали така си се казва - грийк ортодокс чърч, разбираш ли.

В този момент, като се заговорихме и за италианци, ще отворя кратка скоба. Това италианците са много прост народ, значи. Ако следваха челния гръцки опит, първо трябваше да се обявят за наследници на римляните, разбира се. Какво като не са римляни, те и днешните гърци нямат нищо общо с древните си адаши, ма какво от това? След това да обявят всички романоезични народи също за италианци, но неосъзнати - французи, испанци, португалци, каталонци, румънци. Автоматично историята им става римска, а видни личности като Наполеон, Луи XIV, Дон Жуан и Николае Чаушеску стават натурални италианци. Накрая обявават всички католици за полу-италианци, ма повече италианци, отколкото полу, и финито. Само че италианците не са умни като гърците и никога няма де се сетят, пък и трябва да затварям скобата, че преди всичко за друго ми беше думата.

Македонците, в желанието си да наваксат пропуснатото, са дали на света две култови фрази, които са еманация на световното малоумие. "Немам докази, али тврдим", рекол некой си мозачен инвалид. "Татко ми и дедо ми са такви, каков што сум и яз", рекол друг еден идиот. Ще рече човек, че не бащата е правил сина, а обратното. Но не се знае, в Македония всичко е възможно, и то без докази и свидетели.

Най-забавното от всичко обаче е да се наблюдава титаничният сблъсък между двете водещи световни школи във фалшификацията на историята. Няма и как да бъде другояче - различните форми и прояви на деформации и малформации проявяват остра нетърпимост най-вече към себеподобните си. Понеже не е приятно да се видиш в огледалото, образно казано. Затова и по страниците на местните вестници в Македония Гърция често е наричана Hell ass, а гръцките вестници изписват името на северната съседка като Monkey donia. Забавлението е гарантирано за години напред, защото вероятността за това двете страни да се разберат дали човекът е произлязъл от македонеца или гърка, е нищожно малка. Още повече, че липсата на собствени исторически корени в двете изкуствени нации допълнително стимулира безумното мерене на ... истории помежду им. И дава пример за това докъде могат да доведат комплексите понякога - както хората, така и държавите им.

Когато дойдоха българите…

Освободителите на Южна Добруджа

Един завет оставили са нам дедите -

велик завет, написан с кървав меч:

- „Деца, на родний край пазете си земите

от подъл враг, кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!...“

Винаги когато говорим за нещо минало, ако то не е преживяно или разказано от очевидец, звучи някак абстрактно. Освобождението на България, въстанията, борбата срещу турците, войните за национално обединение все повече се отдалечават назад във времето и се превръщат в приказки. На които някои даже вече много-много не вярват. Има обаче един български край, в който Освобождението още се помни. Но не това от 1878 г., а от 1940 г.

До 1940 г. цяла Добруджа е в пределите на румънското кралство. В началото на септември 1940 г. в Крайова започват преговори за бъдещето на тази исконно българска област. Преговорите се следят напрегнато от всички жители на областта - българи, румънци, турци, татари, руси, немци и гърци. Никой не знае кой ще надделее в българо-румънската преговорна борба. В един момент става ясно, че южната част на областта ще се върне на България, а българите от северната част ще бъдат изселени от родните си места и преселени в българското царство. Настава суматоха - в рамките на седмица румънските колонисти от Южна Добруджа трябва да се изселят на север, а българите от Северна Добруджа да заминат на юг. За кратко време настъпва безвластие - букурещките администратори се изтеглят рано-рано и преди още българските войски да навлязат в освободената област тя става плячка на вилнеещи румънски бандити, които грабят, изнасилват и убиват българите насвсякъде, където ги сварят. Точно за това време ми разказа веднъж дядо, когато го питах какво е било да живееш под румънско робство. Той е бил на 7 години и помни добре всичко - както румънския режим, така и Освобождението. Та той ми разказа всичко много картинно и описателно, все едно се беше случило вчера.

Един ден румънският полицай в селото просто си заминал. Хората били наясно, че българите ще дойдат, но някак си не можели да повярват, че ще се случи просто така. Когато заминал обаче ги хванал страх. Въпреки, че селото тогава е било на границата и е щяло да бъде сред първите освободени, точно в граничните райони безчинстващите румънски банди са били най-силни. За да предотвратят навлизането на чети на ВДРО (Вътрешна добруджанска революционна организация) от България с годините румънците изградили плътна мрежа от колонисти по границата, на които дали почти извънредни правомощия. Те разбира се ги използвали не толкова, за да гонят добруджанските революционери от Вътрешната организация, колкото да малтретират местните българи. Същите тези колонисти сега имали няколко дни, за да се изселят и в омразата си унищожавали всичко около себе си. Показателно е дори отношението им към природата - когато се изтегляли, те подпалили Батовската гора, която е най-северната лонгозна гора в Европа и една от най-големите в Добруджа. Както каза дядо - "това което не успяха да изсекат за 20 години, решиха да го изгорят, само и само за нас да не остане". В тази обстановка на хората не им оставало нищо друго, освен да бягат. Една вечер цялото село се вдига и бяга в гората. Страхът да не ги чуят и разберат къде отиват е бил толкова голям, че копитата на конете са били увити в парцали, за да не тропат, а муцуните на кучетата завързани, за да не лаят. На дядо малкият му брат, тогава бебе на две години, се разплакал и майка му, моята прабаба, го натиснала в едни черги да мълчи и без малко щяла да го удуши. И далеч не е била само тя, още няколко майки в тази нощ е трябвало да рискуват живота на пеленачетата си по този начин, за да не се издадат. Подобни сцени знам, че са се разигравали през 1913 г., когато българите от Източна Тракия бягат от турците, а сигурно и на още много други места в многострадалната ни Родина, ограбена и разкъсана от всички страни и съседи.

Цялата вечер и следващия ден селяните изкарват в неизвестност. Едва в края на деня се осмеляват да проверят дали селото им все още съществува. Връщат се първо мъжете, които заварват опустошени и разграбени къщи, а някои дори са и подпалени. Пак ще дам думата на дядо - "не знам защо, обаче един здрав прозорец не бяха оставили, мамито им моканско. Като не са могли да откраднат джамовете са ги натрошили, нищо да не ни остане." Тогава за децата това е изглеждало много страшно, но за възрастните не е било така. Те са знаели, че най-лошото вече е минало. Нали сме живи, майната му на другото, викали си те и се застягали за най-важното. Да посрещнат българите.

Да, така започна и разказа на дядо в началото. Когато дойдоха българите. Българите от свободното царство, които олицетворяват идеала на загубената преди 20 години свобода. Понеже селото е малко в страни от главния път всички опрегнали каруците и се запътили към "вамата", румънската митница. Там вече имало страшно много народ, но българските войски още ги нямало. В един момент в далечината се показала пушилка и след малко на хоризонта се явила българската конница. От там насетне настанало едно безспирно викане на "Ура" и "Да живей България". Малките деца се щурали напред-назад, жените хвърляли венци от цветя пред конниците и на шиите на конете им, мъжете развявали знамена и се прегръщали с войниците. Дядо пресипнал. Възхищението му от онзи момент не беше намаляло с годините - "Все едно по един калъп ги бяха вадили войниците, дядовото. Еднакво високи, със засукани мустаци, накривени шапки, конете със загладен косъм, като за парад се бяха нагласили". Всеки гледал поне да пипне някой от войниците и да му тикне неща в ръката за из път. Защото това била само първата колона. След кавалеристите марширували пехотинци на път за Добрич, а най-накрая идвали и оръдията. Това е армия, българска работа, не моканска, викали си хората, без да знаят, че десетилетия по-късно израза ще има съвсем друго значение. Впрочем думите "българска работа" със значение на нещо сериозно и стабилно може да бъдат чути и днес, но само извън България. Там където копнежът по свободата и идеала "Майка България" продължават да живеят сред българите под чужда власт в съседните страни.

71 години по-късно дядо ми все още помни вкуса на свободата, която е опитал за първи път в края на септември 1940 г. Нещо за което не знам дали да му завиждам или не. Аз и почти всички съвременни българи сме родени свободни. Ние приемаме свободата като даденост и затова никога няма да разберем какво е тя. Защото на нас не ни се е налагало да учим на чужд език в чуждо училище в собствената си родина, защото не са ни били затова, че говорим на български на улицата, защото не сме слушали проповеди на чужд език в построените от нас самите църкви, защото не сме живели в страх само заради това, че сме българи.

И дай боже никога да не разберем.

Държавната коледна разпродажба

Само за един час на 21 декември държавата продаде на Българската фондова борса почти целия си дял от близо 33% от енергийните компании „ЕВН България електроразпределение“ и „ЕВН България електроснабдяване“. Сумата, за която бяха купени държавните акции, достигна 93 млн лв., при първоначално заложени и очаквани като приход 78 млн. Предстои в най-скоро време на борсата да бъдат пуснати и другите миноритарни дялове - в ЧЕЗ и бившето ЕОН (отскоро собственост на Енерго Про). За тази сделка в Министерството на икономиката и енергетиката говореха още в началото на 2010 г. Тогава, а и сега, основният мотив е само един - понеже трите енергоразпределителни предприятия не плащат дивидент на държавата, притежанието на дялове в тях е безпредметно и е по-добре те да бъдат продадени. Освен това от министерството убеждаваха, че че това е единственият начин компаниите да бъдат извадени на светло и да станат публични. Та така - оказа се, че държавата разчита на фондовата борса да свърши нейната работа по контрол на дружествата, след като одитът от 2010 г. показа огромни нарушения в дейността на компаниите и източване на печалби в посока към централите им зад граница. За да купи държавните акции ЕВН наистина се записа на борсата, но най-вероятно в съвсем кратки срокове ще се отпише от там, за да избегне всякакви възможни случайни покупки. Така ще се случи и с другите две ЕРП-та.

Но какво всъщност ще получи държавата след продажбата? В най-добрия случай още около 190-200 млн лв., или общо около 280 лв. Тук впрочем е момента да се припомни, че през 2005 г. общата приватизация на енергоразпределителната мрежа вкара в бюджета около 550 млн лв. Очевидно е, че ако тя се беше случила през фондовата борса, държавата щеше да получи миминум поне още толкова. Както и да е, очевидната кражба на държавни активи в България отдавна не се брои за престъпление. Та, след като се продадат и миноритарните дялове ще се лишим и от сегашните си ограничени възможности да наблюдаваме това, което се случва вътре в компаниите. А там, както стана ясно от одита, стават всякакви неща, най-вече незаконни. Какво от това обаче, след като всичко така или иначе беше сложено на тезгяха? Впрочем направи впечатление, че другите две компании не се включиха в търга за акциите на ЕВН и се направиха на приятно разсеяни. А на бас че така ще стане и при другите две предстоящи листвания на борсата. И това ако не е скрит картел, здраве му кажи. Има и друго интересно нещо – липсата на какъвто и да е интерес от страна на други борсови играчи, макар че от МИЕТ шумно тръбяха как най-малкото пенсионните фондове щели да се втурнат да наддават за акции в ЕРП-тата. Да, ама не стана, което е меко казано странно. Но пък казват, че в навечерието на Коледа ставали чудеса, а освен това при нас и управляващите са се вживяли в ролята на Дядо Мраз. Очевидно сега е момента за подаръците. Имам съмнения обаче, че подаръците няма да спрат. Когато и трите компании се консолидират на 100%, само след два месеца ще поискат увеличение на цената на тока. Аргументите им няма да имат значение – от ДКЕВР ще се съгласят, както почти винаги са го правили досега. А ние, гражданите, ще плащаме. Понеже дори и подаръците все някой ги плаща.