Добрият, лошият и демократичният

Напоследък свободата отново шества по света. След известно отсъствие от световните хроники, настъпило след големите „демократични“ промени в света през 90-те години на XX век, въстанията и бунтовете на покорени или потиснати народи отново изпълниха информационните канали. На човек му иде да се просълзи от умиление като гледа как потиснатите арабски народи извоюваха с кръв свободата си и продължават да се борят в някои все още неосвободени страни. От Тунис през Либия и Египет, та чак до Йемен местните борци за демокрация се пребориха за правото си да викат на воля „аллах акбар“, да колят неверниците (най-вече местните християни), да им палят църквите и да въведат шериата като единствена правна система. Ислямското обичайно право отдавна е въведено като съдебна практика в Саудитска Арабия, Оман, Кувейт, Йордания и Иран. След т. нар арабска пролет шериата е единствена правосъдна система в Либия, а в Тунис и Египет получи официален статут. Стана ясно, че като цяло героичната борба на арабите срещу деспотичните им режими май не е била за демокрация, а за ислямокрация. Затова е малко странно, когато проточилият се конфликт в Сирия упорито, дори натрапчиво продължава да се представя за борба между демократична опозиция и тираничен диктатор.

Колко е глупаво това личи само от един епизод от гражданската война там. На 18 юли 2012 г. сирийският министър на отбраната Дауд Раджиха беше убит от атентатор-самоубиец. Интересното е, че най-важният пост в държавата след този на Башар Асад беше държан от християнин, а отговорност за убийството му пое Лиуа ал Ислам, сирийската Бригада на исляма. Диктаторът Асад е гарантирал всички права на своите граждани от християнско вероизповедание, докато демократичните опозиционери са си поставили за цел въвеждането на шериата (третиращ християните като второ качество граждани) и дори изселването на друговерците в Ливан. Демократично?!? Сигурно, щом САЩ, Великобритания, Франция, Турция и Николай Младенов го твърдят. Нека да продължим. На 21 август 2012 г. в Газиантеп, Турция, кола-бомба избухна, уби 9 души и рани още 65. Турското правителство обвини за атентата Кюрдската работническа партия, а часове по-късно всички турски съюзници, вкл. България осъдиха взрива. Същият ден от Сирийската свободна армия се похвалиха, че са убили 16 представители на режима на Асад в Алепо. Турция и нейните съюзници изразиха сдържано задоволство от успехите на сирийските демократи. Демократично?!? Сигурно, щом САЩ, Великобритания, Франция, Турция и Николай Младенов го твърдят. На 1 август 2012 г. сирийската армия се изтегли от районите на градовете Амуда, Дерик, Кобани и Африн в Източна Сирия (населени основно с кюрди) и ги прехвърли под контрола на кюрдската партия Партия на демократичния съюз. Информацията не можа да бъде потвърдена стопроцентово заради сирийските ограничения за достъп на медиите, но за всеки случай беше осъдена от Турция и нейните съюзници, вкл. България. Междувременно същата тази Турция отказва да даде каквато и да е автономия на „нейните“ кюрди, наброяващи почти 20 млн души. Демократично?!? Сигурно, щом САЩ, Великобритания, Франция, Турция и Николай Младенов го твърдят.

Не само в сирийската криза, но и във всички други подобни случаи всичко опира до това кой определя коя е добрата и коя лошата страна в един граждански конфликт. Само че в сирийския казус информацията идва заедно с оценката за събитието, която освен че наподобява повече на присъда, напомня на времето отпреди 1989 г., когато медиите не информираха, а налагаха мнение. Да оставим настрана, че на много въпроси въобще няма отговори. Примерно, откъде се въоръжава опозицията? Все пак автоматите и картечниците не се продават по улиците. Натрапва се впечатлението, че някой си присвоява правото на висшата инстанция в международните отношения, някой, който може да раздава и определя категориите за „добро“ и „зло“ в международните отношения, без това да се отнася за самия него. Странно! Защо не се коментира статута на Източни Самоа, Гуам, Северните Мариански острови, Пуерто рико, Американските Вирджински острови, които по всички стандарти на ООН са колонии, които трябва да получат независимост? Въпроса въобще не се обсъжда от САЩ, които са колонизатори на тези територии. А Френска Гвиана, Френска полинезия, Уолис и Футуна, Нова Каледония, Реюнион, Майот, Мартиника, Гваделупа, Сен Пиер и Микелон? Периодично в тях избухват вълнения за независимост от колониалната сила, но те не намират място в световния видеообмен, а и колониалната метрополия Франция не е показала, че се впечатлява особено от исканията на колонизираните си поданици за свобода. Няма нужда да се продължава със списъка на британските колонии, защото там ситуацията не е по-различна. Забележително е обаче едно друго любопитно съвпадение. През 1997 г. държавата Западни Самоа смени името си на Самоа. САЩ отказаха и продължават да отказват да признаят новото име на държавата, тъй като според тях то изявявало претенции към тяхната колония Източни Самоа. Сравнението с гръцко-македонският спор за името Македония се набива на очи, но за разлика от него, където гърците търпят критика на най-високо ниво, никой не смее да осъди позицията на САЩ към неговия съсед. Странно! Или логично? Зависи кой пуска новината.

Няма коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Архив