Политик или държавник

Петко Каравелов, забравен образец за български държавник

Тази дилема обобщава с две думи основният проблем при изграждането на т. нар българска политическа класа след началото на демократичните промени в България. Сам по себе си този казус звучи абсурдно със създаването на противоречие между двете взаимно допълващи се понятия. За съжаление последните  години на демократична теория и практика на всички нива на общественото устройство показаха, че двете неща все повече се превръщат в антагонистични определения за два взаимноизключващи се модела.

Единият модел показва поведение на егоизъм и себедостатъчност, нужни и необходими само на една псевдоелитарна част от българското общество. Моделът на модерния политик е на една крачка от този на модерния престъпник. В представите на мнозинството от българите често двете „професии” се смесват, а оттук се стига и до противопоставяне между тях и всички останали, нещо, което води до отделяне на българските политици от народа и проблемите му. От другата страна на този модел е идеалът за държавник, който по ред причини си остава само идеал. Това е примерът на Петко Каравелов, който след като е охулен и подигран буквално на входа на Народното събрание, заявява на чуждестранните журналисти, станали свидетели на случилото се запомнящите се думи: „В България такива работи не се случват, господа”. За мнозина подобно поведение днес би било невъзможно и неосъществимо. Всъщност върховото противоречие между двата модела е коментара, че на България политици никога не са липсвали, но за жалост държавници тя много рядко е имала.

Защо у нас политикът непрекъснато се противопоставя на държавника? Защо образът на политика е най-вече отрицателен, а този на държавника представлява трудноосъществим идеал? Петър Мутафчиев, един от най-добрите български историци и първият теоретик на философията на българската история, пише през 1934 г. и 1935 г. две статии, които звучат актуално и днес. Това са „Духът на отрицанието в българската история” и „За културната криза у нас”. Основният извод, който той прави, е за неестественият ход на развитие на българската история, довел до разкъсване на връзката между народ и държава, взаимно непризнаващи и отхвърлящи се. Между „обичам родината си, мразя държавата си” и „българският народ да си смени чипа” разлика няма. В този взаимен антагонизъм политиците имат огромната роля да го премахнат постепенно, превръщайки се в живата връзка между народ и държава. Явно обаче задачата е непосилна, защото те или се превръщат в елементарни популисти, или в елитарни глобалисти. Паметна е фразата  на проф. Огнян Герджиков, председател на Народното събрание от 2001 г. до 2005 г., който на въпроса ще се свика ли референдум за бъдещето на АЕЦ „Козлодуй” отговори така: „Ние няма да свикаме референдум, защото знаем какви ще се резултатите от него.” Това изречение напълно ясно показва размера на пропастта между политиците и техните избиратели. От друга страна може би пък точно това е държавническото поведение – умението да защитаваш непопулярни тези, да изпревариш с няколко хода останалите, да прозреш най-доброто за страната си, нещо, което на обикновения българин би било доста трудно да направи. Само че има нещо, което липсва при изграждането на този иначе идеален образ. Във всичките си действия държавниците се ръководят преди всичко и най-вече от националния интерес, и когато това е така, то се усеща от гражданите дори и инстинктивно. Държавниците разполагат и се ползват с голямо обществено одобрение и доверие, защото доказват непрекъснато с действията си, че работят не за някакъв моментен частен интерес, а в полза на цялото общество, доколкото това е възможно. Държавническото поведение изисква компромиси, но не с националния, а с частния интерес. Ето това не виждат в действията на българските политици избирателите, и затова непрекъснато търсят тяхна алтернатива. Българските политици са превърнали вътрешните дела на държавата в зона подчинена на техния частно-партиен интерес, а външните дела са отстъпили с облекчение на други сили, разпореждащи се с тях по свое усмотрение. Така днес „политик” се превръща в антипод на „държавник”.

Лошо е, когато в началото на 21 век някъде се правят подобни изводи. Това е знак за дълбоки вътрешни противоречия и нестабилност, за неуредени отношения в обществото, за натрупано разочарование и недоверие. Подобна общност е крайно нестабилна и податлива на внушения в подсъзнателното търсене на изход от кризата. А изходът е само един – смяна на поведенческия модел на българските политици. Но за да се случи това, а то може да стане само в резултат от естествена еволюция, трябва да има подмяна на елитите, което е практически невъзможно, тъй като те обгрижват  своите наследници и им вменяват своя модел и манталитет. Така шансът за промяна е много малък и утопичен. А оттам и възможността за изграждане на единен образ на политик и държавник в България.

1 Коментар

  1. Младен's Gravatar Младен
    17.02.2013    

    Уважаеми Господин Костадинов,
    Споделям вижданията Ви и подкрепям идеите Ви!
    Кап.Младен Михайлов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Архив