Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят

Тази популярна графитна мъдрост често може да бъде видяна надраскана по стени, автобусни спирки и подлези. За референдумите обаче поне досега такава сентенция липсва. Дали защото за тях не важи, или защото у нас те не са практика, но е факт, че едва напоследък започна да се обръща по-сериозно внимание на всенародните допитвания. Само че какво внимание! Откакто през 2009 г. влезе в сила новият закон за допитване до гражданите, бяха направени 3 опита за провеждане на национален референдум – 2010 г. ТВ „СКАТ“ и ВМРО-БНД събраха 330 000 подписа за референдум срещу членството на Турция в ЕС, малко по-късно същата година РЗС събра над 500 000 подписа за допитване за нова конституция, а през 2012 г. БСП събра внушителните 770 000 подписа за реферeндум за АЕЦ „Белене“. Първоначално ответната реакция беше срещу самите идеи – не бил момента сега за Турция, а като тръгнела да става член на ЕС, не били 500 000 подписите на РЗС, а по-малко (което впрочем се оказа вярно), не било работа на хората да решават за нова АЕЦ (а на кой, така и не стана ясно). Тъй като законът казва, че ако подписите са под 500 000 Народното събрание е длъжно да разгледа подписката, но не и да я одобри, депутатите не се уплашиха много. Първите две подписки бяха арогантно пренебрегнати и в пълно нарушение на закона депутатите въобще не ги вкараха в дневния ред на парламента. Последната инициатива обаче събра много повече от 500 000, при това истински, подписа. В този случай законотворците нямат думата – те просто прехвърлят топката на президента, който е длъжен да насрочи референдум с указ.

В тази неприятна ситуация тактиката, че не му е времето или мястото, няма как да сработи и затова се приложи новаторски подход, който очевидно ще дава тон на отпора срещу всякакви идеи за допитвания в бъдеще. Въобще не се коментира идеята на референдума, а самият референдум. В серия от публикации допитването до хората беше представено като капитална грешка, с която едва ли не ще се опропасти бъдещето на България. Мотивът за това е един – хората, разбирате ли, са прости, и няма как да са наясно с такива сложни материи като АЕЦ „Белене“. Толкова са прости, че ще изберат задължително най-лошото за страната и за себе си. В полза на това твърдение е факта, че през последните 20 години хората наистина избират (на изборите) най-тъпите варианти, както се оказва в последствие, но странно защо никой досега не е казал и дума да се забранят изборите. Даже напротив – заговори ли се за избирателен образователен ценз, веднага се надава вой как не може да се ограничават хората, нищо че не знаят да четат и да пишат.

А истината е болезнено прозрачна. За разлика от изборите, които са манипулируеми, купуваеми, проследяеми и от които нищо не зависи наистина, колкото и да не ни харесва това, референдумите са точни, конкретни, ясни и най-важното – задължаващи. Решението е дефинирано, задължително и не подлежащо на обжалване. Затова е гороломният рев срещу допитванията. Все пак да не забравяме, че без много теоретизациии имаме щастието да разполагаме с твърдо доказателство в полза на горенаписаното. Когато през 2003 г. инициативен комитет събра над 500 000 подписа в полза на провеждането на вот за или против затварянето на малките блокове на АЕЦ „Козлодуй“, тогавашният председател на Народното събрание доц. Огнян Герджиков, хванат натясно в кулоарите от журналисти, изпусна знаменателната за нашата демокрация фраза – „Ние няма да проведем референдума, защото знаем какъв ще е резултата“.

п. п. жалкото е само, че референдумът за АЕЦ „Белене“ се организира от БСП, която на практика провали проекта за новата централа в годините между 2007 и 2009. Уви, лицемерието в политиката, особено в нашата, въобще не е от вчера.