Трудно е да се каже колко точно са фалшификациите на българската история, правени с основната цел да се открадне парче от богатото ни минало. Те са толкова много, че е почти невъзможно да се изброят. Фалшивите нации и народности, като македонската, помашката, гагаузката, горанската и шопско-торлашката са само върхът на генното инженерство в нашата история. От тях произхождат научнофантастичните приказки за македонския цар Самуил, влашката империя на братята Асани – Асан, Патреш и Йоница (Калоян), гагаузкото деспотство на Добротица в Добруджа и т. н.
Има една друга категория фалшификации, които пак водят до същите смехотворни постановки, макар че, парадоксално, мотивите за създаването им са точно обратните на тези на крадците на история – те не искат да смаляват нашето минало, а да го обогатят. В това си желание обаче те постигат диаметрално противоположни резултати. Тежката смесица от нови истини и волни фантазии създаде изцяло нова алтернативна история на България, от която академичните историци у нас се чудят да се смеят ли, да плачат ли. На първо място българите не са тюрки, а иранци, според други – траки. Българите не са дошли на Балканския п-ов, а са местно население. Освен това са най-древният народ на земята. Дори Гилгамеш, герой от най-древният човешки епос, е българин и всъщност се е казвал Билгамеш. Славяни в нашата история няма – те само пътьом са минали през нашите земи, а където ги е догонвал българският меч ги е изтребвал безжалостно. Българският народ не е славянски, езикът ни също. Поради тази причина отец Паисий не е написал „История славянобългарская“, а „История славно българска“. Русия не освобождава България през 1878 г., а я поробва. Това е още една причина, поради която не сме славяни.
Нека още веднъж подчертая – всички тези версии в стил „от Усури до Мисури всички са кутригури“ са пропити с дълбоко патриотичен дух. Проблемът е, че в желанието си да оборят утвърдени исторически аксиоми те дискредитират и наистина нови, революционно променящи историята на България открития. Например в учебниците по история все още пише, че България пада под турско робство през 1396 г., въпреки че проф. Пламен Павлов още преди повече от десетилетие защити блестящо тезата, че Видинското царство губи своята независимост едва през 1422 г.
Впрочем, ако фалшификацията на история у нас беше държавна политика, както е в Гърция и Македония, може би в учебниците дори нямаше да пише, че сме били под турско робство. В това отношение „новата“ история изигра много важна компенсаторна роля спрямо предходния период на зависима и поръчкова историография. Дори и днес е трудно да се дадат пълнокръвни оценки за ролята и мястото на българската държава и култура, поради вкоренения страх в научните среди от обвинение в национализъм. Алтернативната история сериозно допринесе за разбиването на поредица от табута в нашето минало, но агресивното налагане на тотално разминаващи се със здравия разум нови версии заплашва да злепостави някои наистина сериозни постижения.