„Мир за теб, Сирия! Каква прекрасна земя ще бъдеш ти за нашите врагове.“ Това казал византийският император Ираклий, след като видял победата на арабите над неговите войски южно от съвременната сирийска столица Дамаск през 636 г. Според хронистите василевсът избягал заедно с остатъците от войските си към Антиохия, откъдето също бил прогонен малко по-късно. За Сирия започнал периодът на ислямската доминация, която с малки изключения през X в. (византийската реконкиста на изток), XI – XII в. (кръстоносните походи) и 1918 – 1946 г. (френската колонизация), продължава и до днес.
Християнското присъствие по тези земи обаче остава. Макар и непрекъснато притискани, прогонвани и направо избивани от мюсюлманските режими местните християни продължават да оформят мнозинството от сирийското население почти до ср. на XIV в. В началото на миналия век те все още са 20% от всички сирийци, а и днес, макар да са само 10%, количественият им брой респектира, надхвърляйки 2 млн души. Това, разбира се, не е основание за особено успокоение. Днес християните в Сирия се топят с бързи темпове, заплашващи оцеляването им като общност. Подобно на техните събратя в Ирак, които се превърнаха в основна мишена на антиамериканската съпротива и ислямските терористи след инвазията през 2003, сирийските халдеи, мелкити, униати, арменци и православни се оказаха най-нападаната група от населението, разбира се след алауитите (шиитската секта на президента Башар ал-Асад). Причината е прозаично проста – християните са едни от основните поддръжници на управляващата Арабска социалистическа партия (БААС). Подкрепата им пък се дължи на факта, че БААС създаде и поддържа успешно досега една светска и секуларна държава. Макар и без пълни политически права за всички свои граждани и с последователно провеждана арабизация спрямо кюрдите, асирийците и туркоманите, Сирия осигури на християните пълна свобода на вероизповеданието им. Нещо повече, в момента тя е единствената ислямска държава, в която е разрешено мюсюлмани да приемат друга религия. Всичко това доведе до пълна солидарност на християните с баасисткия режим и съответно до войната, която ислямистите им обявиха. От началото на 2011 г., когато започнаха размириците в арабския свят, досега са убити десетки свещеници и християнски активисти, вкл. министърът на отбраната Дауд Раджиха. Подпалени и взривени църкви, ежедневни нападения над жени и деца от общността са сред основните активи на ислямистки паравоенни формирования, носещи имената на халифа Омар и военачалника Халид, командвали арабските армии, смазали византийците през 636 г. Тук символиката се пресича с бруталния терор, но посланието и на двете е едно и също – „Смърт на християните в Сирия“.
Войната в Сирия продължава. Под маската на борба за демокрация ислямистки милиции извършват геноцид над всички не-сунити в държавата. Геноцидът се провежда с активната логистична и военна подкрепа на съседна Турция и с одобрителното съдействие на държавите от НАТО. Всъщност, случващото се в Сирия не е геноцид. То е по-лошо. Не просто се избива група хора, а се унищожава една религия и съпътстваща я хилядолетна култура. Култура, която е по тези земи столетия преди тук да се появи исляма. В историята на Близкия изток това не е ново явление. Този път обаче, за разлика от 636 г., има кой да помогне на християните. И ако това не се случи, свидетелите на ставащото бързо ще се превърнат в съучастници. Съучастници в предаването на една прекрасна земя в ръцете на нейните врагове…
2 коментара на “Войната в Сирия – друг поглед”
„Геноцидът се провежда с активната логистична и военна подкрепа на съседна Турция и с одобрителното съдействие на държавите от НАТО“ … И кой е този който го има за да помогне на християните,Коце?
Всяка държава и общество, различни от Турция и останалите натовски държави, много ясно, Флорине:)