Врабево е България

Баба Маринка, на татко майка му, е родом от село Врабево в Троянския балкан. Навремето идва да работи като учителка в Добруджа и тук се задомява, но връзките с роднините от Врабево не се прекъсват. Имам много братовчеди и приятели там, а като малък прекарвах по около месец всяка година в прекрасното балканско село. Преди няколко дни наши роднини бяха на село при баба, видяхме се и понеже не се бяхме срещали от доста време, се разприказвахме за всякакви неща. Заинтересувах се как вървят нещата на село и на шега попитах как е раждаемостта. Леля Йовка се засмя и каза, че е много добре, била скочила двойно в сравнение с миналата година.

Понеже се опулих доста изненадано, тя побърза да ме успокои, като каза че заслугата била на братовчед ми Станислав, който преди месец се сдоби с първа рожба. С други думи, ако не е станало ясно, миналата година във Врабево е родено едно дете, а тази година – две.

Сега е време да споделим малко факти – днес Врабево има около 800 души население, изцяло българи. В миналото обаче е достигало 3000 човека, като до 1989 г. в селото работеше военен завод, сладкарско предприятие и шивашки цех. Дори и днес, въпреки упадъка, тук работи един от най-модерните фарамацевтични заводи у нас, собственост на „Софарма“, а скоро предстои да бъде открита и местна мандра.

Въпреки това обаче деца няма. В селото има детска градина и училище, но децата в училището вече просто не стигат, за да функционира. За да не бъде закрито, в него се карат циганчета от Троян – хем да се спаси училището, хем да бъдат „интегрирани“. Какво се получава обаче – тъй като учебният процес с циганите е невъзможен, те деградират напълно местното образование и местните врабевени се принуждават да се изселват с децата си в Ловеч или Троян, въпреки, че работните им места са във Врабево. Говорих с един от тях, знаете ли какво каза той? „Не искам детето ми да затъпява покрай циганите, искам да му дам нормално образование“.

Наскоро спорих с една убедена привърженичка на „интеграцията“ на циганите. Разговарях разпалено с нея около час, докато накрая се сетих да я попитам къде учи нейното дете. Оказа се, че ходи в частно училище. Когато я попитах защо не направи така, че в това училище да се вкарат цигани, с цел „интеграция“, тя буквално се задави. Не можело, това било друго, нямало как, така нямало да има ефект и прочие, и прочие. Разбрахте, нали? Щом стана дума за нейното дете и изведнъж се оказа, че интеграцията в точно това училище няма как да стане.

„В последния ден преди да излезят в лятна почивка, депутатите в парламента решиха, че до края на ноември правителството трябва да изработи краткосрочни и дългосрочни мерки в рамките на стратегията по демографска политика, които да зададат посоката за решаването на кризата в страната. Министърът на труда и социалната политика Ивайло Калфин пък заяви, че ни трябва различен тип икономика с по-висока производителност, защото без промяна на цялостната икономика нито данъчни, нито други мерки ще решат въпроса.“

Цитатът е от малотиражен американски таблоид у нас, но е показателен за начинът, по който се гледа на демографската катастрофа – клиширан, чиновнически и бюрократичен. С много думи нищо не казват. Много ми се ще да питам Калфин колко деца има и къде ходят на училище. Сигурен съм, че реакцията му няма да се различава от тази на соросоидната му посестрима. За депутатите пък да не говорим.

Съдбата на Врабево днес е съдбата на цяла България. Затова ако искаме да спасим страната си, първо трябва да започнем от селата. България не е София или другите големи градове. България – това е Врабево и още 5250 български села. Големите градове имат свой потенциал и ресурси, и могат по-лесно да се преборят с катастрофата на Третата българска държава. Загубим ли селата обаче, загубили сме всичко.