Споровете около съвременния български език не са отскоро, въпреки че занимават българската общественост отново едва през последните няколко седмици. Някак си прекалено бързо цялата започнала дискусия се опрости до това дали да остане или да отпадне пълният член. Че пълният член трябва да остане, защото отразява една специфична особеност на българския език, присъща само нему, добре. Но встрани от вниманието и интереса на четящите и коментиращите хора останаха доста по-важни въпроси. Те засягат бъдещето не само на българския език, но и на българския народ.
Българските диалекти
Българският език в настоящия си вид представлява една не дотам представителна извадка от богатството и разнообразието на българските диалекти. Тази извадка е подчинена на правила и норми, които правят изключително трудни каквито и да е било промени в посока на интегрирането на пренебрегнатите от книжовния ни език говори. В нашия официален език почти напълно липсват особеностите на западните ни говори, чиито носители представляват половината от българския народ. А ако броим и българите в Македония и Сърбия – дори и повече от половината.
Напълно е възтържествувало якането за сметка на екането, а думи от източните диалекти са „издигнати” в ранг до книжовни, докато техните западни синоними са оставени като диалектни форми. Не е ясно защо думата „крак” например е книжовна, а „нога” е диалектна. С какво се различава „искам” от „сакам”, та първата е книжовна, а втората – диалектна? Получават се интересни куриози – не казваме „подкрачие”, а „подножие”. Или пък казваме „каменно”, а не „камъково”, въпреки че книжовната дума е „камък”, а не „камен” (както е в западните говори и особено в Македония).
Формиране на книжовния ни език
Като цяло това е ситуация, която се е създала още преди Освобождението на България от турско робство. Тя още в ранните години от формирането на книжовния ни език е притеснявала „бащите” на българската книжовност и култура. Въпреки че източната книжовна норма започва да доминира осезаемо още от средата на XIX в., в българския език е оставено достатъчно място за западните говори.
Освен това в азбуката присъства и ятовата гласна – едно много важно предимство за привържениците на езиковото единство на българския език. Тя дава възможност думи като „вяра” да бъдат изписвани по един начин като „вѣра” и да се произнасят по два различни, еднакво правилни от книжовна гледна точка, начини (вяра и вера). Също така в речниковия фонд на езика са оставени много думи от западните говори, което до известна степен им гарантира представителност и равноправие. Дори и това обаче се оценявало като недостатъчен компромис, който в бъдеще би заплашил целокупното единство на езика.
Още в края на XIX в. кръгът около сп. „Лоза”, издавано от Даме Груев, Андрей Ляпчев, Георги Баласчев, Христо Матов и др., настоява за допълнително въвеждане на още черти от западните говори в книжовния език, за да се споят още повече те с книжовния език и да не се допусне възможността за появата на езиков сепаратизъм. Тяхната позиция остава неразбрана от обществото, но по трагичното е, че за съжаление техните опасения се сбъдват.
Реформи в българския език
През следващите години в езика ни неколкократно се извършват реформи. Тези реформи в общи линии приключват през 1945 г. с:
- изхвърлянето на 3 букви от азбуката,
- премахване на „краесловния ер“ и
- налагане на пълно превъзходство на източните говори в книжовния език.
България се отказва от западните си говори, чиито най-характерни черти веднага са „заграбени” от македонистите. Освен това изхвърлянето на „двойното е“ от азбуката и налагането като единствено правилно на източното произношение води до явлението наречено свръхякане, разпространено предимно сред носителите на западните говори.
Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ѣ в западните говори – е с меко, а във всички позиции – тоест произношение бял – бяли, голям – голями. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин.
Към сегашния исторически момент…
… от развитието на българския език има няколко неща, които би било добре да се случат в най-скоро време. Две от тях са с особена важност:
- Трябва да се върне буквата ѣ, с което да се възстанови нарушеното единство между източните и западните български говори.
- Да се обогати речниковия фонд на българския език с повече думи от диалектните ни западни говори, особено с говори от Македония.
Провеждането на една толкова мащабна реформа ще изисква сериозни усилия и най-вече единомислие по отношение на осъществяването й. Защото ще е нужно половината от българския народ да направи изключително сериозен жест към останалата част от българите – не само към тези в България, но и към тези в Македония.
Ще има доста спорове около това дали е нужно и дали няма да обремени езика с допълнителни правила и норми. Ще се спори дали няма допълнително да се затормозят и учениците, които и без това стана модно да бъдат по презумпция обвинявани, че са неграмотни.
Ще има всякакви мнения. Но не трябва да се забравя каква е целта и какво се иска от подобна ходове. Не на последно място – пълното приобщаване на македонските говори към книжовния ни език ще обезсмисли напълно съществуването на т. нар. македонски език. Той вече ще се различава от българския единствено по количеството сръбска лексика, останала в него.
А това си заслужава една реформа.
4 коментара на “Да върнем ятовата гласна”
Драги господин Костадинов!
Сегашните произносителни норми са смес от източния и западния макродиалект и това, което е логично за носителите на западния, е нелогично за носителя на източния и обратното.
На Вас сигурно Ви се вижда логично да казвате „в стаята“, но на изток е логично да се казва „у стаята“, макар че според нормата, наложена от западните говори, предлогът „у“ се употребява само с названия на лица; на Вас сигурно Ви звучи нормално да чувате „млекО“, но на изток правдоподобно звучи „млЯко“, като тук това Я е исторически обусловено: при отварянето на сричката в думи с групата „ел“ между съгласни още през 9. век „е“ се е измятало и удължавало, а дългото „е“ е давало „я“ в старобългарския. Нещата са комплицирани и не са толкова прости за решаване, защото езикът ни има дълга писмена история. При кодифицирането на езика ни през Възраждането е имало много спорове, като са се възприели за норма онези варианти, които са били по-честотни в писмените стилове – нещо напълно нормално, защото при изковаването на правилата не може да се вземат всички особености на говора от всяка паланка, а се гледа по-обобщено и глобално. Но каква е практическата ценност от предлаганите от Вас промени. По въпроса с „ѣ“ – никаква. Защото това, че голѣм и голѣми ще се пишат еднакво, няма да предизвика тяхното еднакво произнасяне, само ще доведе до роене на дублети. В речника и доднес имаме дублети „жътва“ и „жетва“. Втората дума чували ли сте я в устата на съвременните носители на езика? Знакът ѣ само ще задълбочи споровете и грешките, ако бъде върнат. Нещо повече – сегашните хора ще се чудят, защо трябва да пишат ту ѣ, ту „я“ за един и същи звук.
Поради различията между макродиалектите е възникнала и необходимостта от кодифициране на езика. За норма се приемат ту някои белези на западния диалект, ту на източния, а който не спазва нормата, допуска грешка. Т.е. нормата се учи, както таблицата за умножение, както това, че боклукът се изхвърля на определеното за това място. И както не е лесно да убедиш човек, че 2х2=6, така не можеш произволно да променяш правописа.
Западният диалект не е токова дискриминиран, колкото Ви се струва. Например като генерална черта се е наложило „е“ да не бъде йотувано в книжовния език, макар че отвъд р. Вит всички йотуват. От западните говори са навлезли деепричастията в нашия език, които дори носителите на западните говори не умеят да употребяват правилно и говорят глупости: „Връщайки се от стадиона, погледът ми попадна на новия мол“. Какво е толкова трудно на променливото я? Ако то е под ударение и следва мека сричка (т.е. съдържаща е,и,ьо,ю,я), я преминава в е: голям – големи. Има и малко думи изключения с етимологично „Я“, в които на е имало ѣ, а комбинация от j+а – поляна – поляни и др. В останалите случаи я не се преглася. АЗ самият съм от район, където се говори на западен диалект, от западния бряг на р. Вит, до самата ятова граница. И никога не ми е било проблем да различавам кога да казвам голям, а кога – големи. В официална обстановка следвам нормите, в неформална сред носителите на този диалект произнасям голем, големи, хлеб и т. н. И смятам, че това трябва да е позицията на всеки що-годе грамотен човек.
От западните говори са възприети и показателните местоимения „това“, „такъв“ и др., докато на изток всички казват – тоз, онуй, туй, таквиз. Те дискриминирани ли са?
Не е целесъобразно и второто Ви предложение – да се внедряват целенасочено думи от западните говори. Опит за целенасочено внедряване на съчинени по наши модели думи е правен от пуристи като Богоров и Балан, но успехите са минимални – днес е нормално да казваме летище, но имаме и аерогара, но никой няма да каже дресни-пални клечица вместо кибрит и чукнеж-тикнеж вместо билярд. Тези неща не стават насила, а с естествената говорна практика. Какво сега – да казваме кошуля вместо риза или чекор вместо следа? С това дали ще интегрираме населението, за което говорите, или ще станем за посмешище на зложелателите по тези земи, които ще кажат – нямат думи, та вземат нашите, защото нали македонският е сред езиците от Вавилонската кула, ако се слушат глупостите на техните филолози. Че то лексикални отличия има и в рамките на отделните западни и източни диалекти. Ако всеки си внуши, че може да извежда никому неизвестни думи до общоупотребими при наличието на техни книжовни съответствия, кашата ще е неописуема. От друга страна, тези отличия даже в рамките на самите източни или западни диалекти не пречи на хората да се чувстват българи, нито ги стимулира, нито ги демотивира. Затова няма да има резултат и върху македонците или българите от Западните покрайнини. Защо езикът трябва да бъда белег на национална идентичност или на национални различия? Пречи ли това, че в Австрали, САЩ, Канада и Великобритания се говори английски с някои различия, хората, които живеят там, да се идентифицират като американци, канадци, австралийци, англичани и пр. Хванете са за наистина важни стъпки по приобщаване на населението в Македония и Покрайнините, не за сламчиците.
Г-н Благоев, много думи с малко смисъл. Изпитвате ли срам от българския език? Смятате ли думата кошуля за смешна? Защо вкарвате в разговора думата чекор, която е сръбска и не принадлежи на македонския диалект? Защо лъжете, като говорите за драсни-пални-клечица, след като Богоров никога не е измислял подобна дума? Защо ми пишете за аерогара, след като всеки нормален българин казва летище? Какво въобще се опитвате да кажете? Аз самият съм носител на източен диалект, но смятам, че нашият език е прекалено „източен“ и трябва да направи дължимия реверанс към западните си диалекти. Написал съм го в статията. Не мога да ви разбера позицията, но ми се струва издържана в типичния консервативен стил, типичен за нашите филолози. Предполагам, че сте дипломиран филолог? Ако е така, няма нужда от повтаряне на вече известни тези. Знаем ги добре – те ни докараха до разцепване на българския език и до създаване на т. нар. македонски език.
Благоев,
Най-доброто приложение на магистърска степен е да въздига народа си колкото може, ако говорим за народополезна дейност и висше образование (платено от държавата). Изписал си един куп символи и накрая ено голямо нищо – типична академична плява. Кво казваш последно…
Езикът ни от преди 1 век е несравнимо по-богат и почти приказно красив, отчасти и заради ѣ. А има ли по-важно нещо от езика за един народ? Точно връщането към стария говор би довело и по-други мисълформи. Друг въпрос е дали реформата е постижима тук и сега. От друга страна, кой освен нас определя какво е и какво не е „постижимо“?
След като с години се срамувах от българския език и история, все пак осъзнах че по-добри няма да получа. Разрових се и научих за премахнатата ятова гласна, голяма и малка носовки от езика ни през 1945. Докато за носовките можем да поспорим, че отразяват някаква реална тенденция в говоримия език, за ятовата гласна за мен е безспорно, че премахването и е престъпление срещу българската история и език. Да, днес не казваме Понт, както се е четяла голямата носовка в път, но колко по-красиво би било да се изпише думата с нея ? А защо да нямаме ятова гласна и всеки да си я изговаря както е традиционно за неговия регион ? Реформата от 1945 убива диалектиката на нашия език и забележете – днес регионите са почти унищожени в полза на столицата, както диалектите са почти унищожени в полза на нормата. Мисля, че засилването на регионалните центрове, както и книжовната подкрепа на техните говори, ще влее нови духовни сили в държавата ни. Защо всеки регион да няма своя книжовна норма и всички да се радваме на богатството на българския език, вместо да принизяваме едни и да величаем други ? Учуден съм, че най-образованите езиковеди в държавата са твърдо против връщането на най-българските букви в азбуката ни. Може би защото техните учители са въвели реформата. Апелирам поне за дублетни форми, с които тези, които желаят, могат да използват старите букви правилно, без да бъдат поправяни или осмивани.