Не, не е тръгнала за никъде. Просто, нали знаете, така се казва за някой човек, който си отива от този свят. Заминава си. По-лесно се изказва, по-добре звучи, отколкото умира или загива. Е, териториите уж не са хора, за да умират, но май не е точно така.
Вчера бях на откриване на паметник на отвлечените и впоследствие убити от румънските окупатори през 1916 г. 79 жители на с. Красен. Селото е, ще ме прощавате за клишето, чудно красиво. Намира се в община Генерал Тошево на само 5 км от границата с Румъния. Което от друга страна значи, че е в сърцето на Добруджа, закътано в един дол между безкрайните добруджански равнини. Благоустроено, чисто, с ремонтирани училище, читалище и широк център, на които могат да завидят дори някои по-малки наши градчета. Но едно нещо му липсва. Хора.
За откриването на паметника, въпреки лошото време, бързо се събраха около петдесетина човека. Всички до един – пенсионери. Докато вървеше церемонията се чудех защо ги няма децата, след като има такова хубаво и голямо училище. Като изключим кмета, единствените по-млади хора бяха гости от общинския център или от Добрич. След прерязването на лентата гостите се отделиха на една страна, а местните започнаха да си разправят спомени от онова време. „Само дето не разбрахме кой е отвлякъл и убил дядовците ни“ каза един от тях, с което предизвика дълъг разговор по темата защо на иначе прекрасния паметник липсва точно това важно уточнение. „Защото не щем да дразним румънците, ний нали – все да не обидим някой, все мълчим“, му отговори друг. „То щото пък те много се съобразяват с нас, санким не щат пак да ни завземат“ се включи трети. Тук разговора отново се върна към времето на румънската окупация. Всички бяха единодушни, че румънското е било по-лошо и от турското. В този момент в разговора се включи кметът на селото, Тошко Тачев.
Когато го запитах защо нямаше деца на откриването, той ми отговори кратко и ясно – „Защото няма.“ От там насетне започна да реди тъжната статистика. През 1975 г., когато се създало местното АПК, в селото живеели 2 500 души. Тогава Красен е едно от най-големите, най-благоустроените и богати български села. В него има даже болница с модерна за времето си медицинска апаратура. След тази година започва упадъкът. През 1991 г. в селото има 750 постоянни и 350 временни жители. 22 години по-късно тук живеят едва 320 човека. В местното училище, красива триетажна сграда, сега учат само 104 деца. Но това са децата на 16 съседни села, за които то се явява средищно. От тези деца 8 са българчета, а 96 – циганчета. От българчетата пък от самото село са едва 4. Впрочем, както разбрах впоследствие, последното дете в селото е родено през 2007 г.
В този момент кметът, държелив и буден 55 годишен мъж, си спомни, че когато е бил първи клас, в училището е имало 650 ученика. И това са само до 8 клас, защото след това децата продължавали да учат или в общинския, или в областния център. След което замълча и после с много мъка в гласа каза „Какво да ви кажа… Добруджата заминава.“ Старците наоколо мълчаха, след това един от тях го погледна и каза „Кмете, тя Българийката си заминава.“
А Красен е направо цвете в сравнение със съседните села. В тях или почти няма хора, като Краище и Росен, или има, но пък за сметка на това не са българи. То това и беше в крайна сметка последната утеха на хората – „Поне сме си наши, цигани нямаме хич. Ей го на, виж в Спасово какво става – една сплитка чесън да си оставиш на стряхата да виси, трябва да стоиш до нея с пушка да я пазиш – веднага ще я откраднат.“ А в тези села само допреди 30-40 години циганите са екзотика. Кметът отново се върна в спомените си. „650 ученика бяхме, ама само българчета. А сега, като дойдат циганчетата, се чудим как да си опазим медните улуци на училищната сграда.“
Всичко това, забележете, не се случва някъде на края на света. На само 38 км от Добрич, в сърцето на най-плодородния български чернозем, в една уредена община – дом на някои от най-богатите български арендатори, едно село умира. Но не само то. Един народ умира. А заедно с него умира и държавата му. Процесът не е необратим, все още. Но е много напреднал. И ако до 5 години не се случи радикална промяна в държавната политика, „Добружата“, както и казваме ние добруджанците, ще си е заминала безвъзвратно. А заедно с нея и Българийката.
12 коментара на “Добруджата заминава”
В последното ти предаване чух много сполучливо определение:ИКОНОМИЧЕСКИ ГЕНОЦИД,което трябва да се приеме официално.Трябва да възродим икономиката ни за да спасим България.
А учители имаше ли ? Нямаше. Какво им пречеше на учителите да съберат децата от съседните села? И кмета да осигури превоза им?Присъствала съм и на други значими събития в Красен през учебната година и пак- нито учители нито ученици.
Проблемът е, че и да имаше деца, едва ли щяха да разбират какво се случва. Последното нещо, което бих искал да видя там щеше да е тумба цигани, дрънкащи на турски и блъскащи се един друг пред паметника. Явно това е причината да няма ученици.
Ако видиш циганчета пред български паметник, значи са се асимилирали, тях не ги закачай. Закачай другите. Тези ще си намерят рускини или белоруски и ще се изравнят на боя с нас (но след като се поасимилират още). Казвам го защото познавам един забогатял циганин, който денонощно твърди как не е циганин, но да е жив и здрав – сам се издигна, взе си жена от Белорусия, а децата им са „таман“. Като казах Белорусия – ключовата дума за решаване на проблема пак започва с Бе-: Бесарабия. Бесарабските българи както мразят румънци, никой не ги мрази. Само някой трябва да им помогне да пуснат корени – не дори да им купува къщи. Да им създаде чувство, че са добре приети. Те сами лека полека ще се ориентират.
А, и друго – има българи (не татари, не „волжки българи“), а бесарабски българи, останали забравени в Киргизия, Таджикистан, Узбекистан. Тях трябва да преселим на едро – направо всички желаещи. Може в Добруджа, може и в Монтанско, но най-добре в Хасковско и Ямболско, нали се сещаш.
Когато видиш цигани с цветя пред български паметник, без да ги е докарала учителката им или някой техен „патрон“, ела ми кажи. Иначе за другите неща си абсолютно прав, пиша за това от години, но нямам власт да го приложа. Засега.
„Ей го на Спасово…“ Азсъм роден в Спасово и си спомням времето , когато в селото имаше три семейства цигани , а вучилище бяхме две паралелки с по 30 деца . Спомням си и времето , когато през 1987 , като млад учител заварих по една паралелка с по двайсетина деца , все още с повечко българчета . Сега всяка седмица съм там и въпреки , че съм завършил филология , не мога да намеря точните думи , за да опиша какво чувсвам – тъга ,мъка ,гняв, огорчение…… Побеснявам като гледам как „брачедите“ изкупиха на безценица имотите на роднините ми около моята къща и ползват „боллука“ ,който са съградили нашите родители.
Побеснявам като слушам как родителите на единствената петокласничка (българче) в училище се чудят как да преместят детето в града ,за да го спасят от ежедневния морален и физически тормоз . Гневя се и се питам как е възможно да стане това само за трийсетина години??? Нима са виновни само американските фашисти (не признавам понятието световен полицай . полицай все пак означава и добранамереност) ? И тук се сещам за едно фолклорно предаване по СКАТ в което гостува фолклорна група от Спасово . И о чудо – бивши кметове на селото милеят за българщината и искат да я съхранят . И същите тези хора много удобно забравят ,че те бяха на власт по време на прехода .Същите тези достолепни възрастни хора никога няма
да си признаят , че преспокойно можеха да се противопоставят на местно ниво на настъпващата циганизация , но не го направиха въпреки апелите на хората. Чии интереси защитаваха??? На всеки друг ,но не и интересите на обикновените хорица. А защо ли бившия партиен секретар на селото направи така, че да фалира единствената мощна и добре работеща кооперация в района??? И понеже все още помня , се сещам за думите на един предишен кмет по повод желанието на един мой братовчед агроном , който около 1997-98 искаше да се върне на село „Ами какво ще прави той тука? Няма за какво да се връща.“
И така- ще се гневим, ще си спомняме и ще се мъчим да поправим стореното . Само,че като си помисля колко време е отнело на дедите ни да съградят,за колко кратко го унищожиха и колко време ни трябва да го направим отново ми се ……… плаче.
До Огнян Петров.Колега,за Спасово,Чирпанско ли става на въпрос?
Написаното от Огнян Петров спокойно може да важи за две трети от „българските“ училища в нашите села. В тях българското често е само в името на школото.
Спасово – Добричко
Бащиното ми село е с.Градини,няколко села преди Красен.В съседство на нашият двор( на дядо и баба),беше разположено училището,което е побирало децата от съседни села.Още през 70-те години това училище не работеше,сега естествено е изравнено с земята,както и нашата къща,както и десетки още къщи.Аз и брат ми сме прекарали ваканциите си при дядо и баба,които ни възпитаваха в труд и родолюбие,всички спомени са ми живи…Селото цъфтеше,кипеше живот,а сега …тъга.Всичко това се дължи на най-пагубната линия на развитие през комунизма-да се строят безбройни панелни жилища в градовете.Градове,които растяха ненужно,заради съсредоточаване на тежка промишленост в тях.Така се насърчаваше обезлюдяването на селата,вместо да се вложи в тяхното развитие,имайки тогава най-ценното-обичта на хората към земята…