Един ден на…

Имаше едно такова тъпо предаване, даже забравих по коя телевизия беше. Хващаха някой известен, пудреха го пред камерата и го развеждаха цял ден като панаирджийска мечка, за да ни покажат на нас, простосмъртните, как живеят „звездите“. Предаване за това как живеят обикновените хора обаче няма. Е, нека споделя тогава един ден.

Впрочем, той започва с прелюдия от предната вечер. Към 18 ч баща ми звъни, за да ми каже, че са ги обрали. Беше паникьосан, казах му да се обади в полицията и да не влиза в къщата. След около час, когато успях да стигна до него, полицаите тъкмо си тръгваха. Дружески споделиха на родителите ми да не очакват нито престъпниците да бъдат намерени, нито откраднатите вещи и пари им да бъдат върнати.

На следващия ден рано сутринта тръгнах към болницата, за да вкарам в нея болния си дядо. Карайки през квартала, който прекрасно познавам, се ударих в един бордюр. Причината беше необработен с луга и пясък път, който се оказа че е заледен като стъкло. Предната лява гума се спука, а джантата се смачка като кифла. Сложих триъгълник и започнах да звъня по телефона, за да викна полиция и пътна помощ. Междувременно 10 минути след мен на същото място се удариха челно още две коли. Полицията още я нямаше. За да не станат още катастрофи накарах двамата шофьори да почнат да регулират движението, като пак звъннахме в полицията. За по-сигурно звъннах и на районния кмет. Той ме увери, че също ще се обади, като го накарах да извика и камион за обезопасяване на участъка. Полицията обаче дойде след 50 минути, а камионът едва час и половина по-късно. Докато полицаите излязат от колата, почти пред тях щяха да се блъснат още две коли. Извън кожата си от гняв ги питах защо са се забавили толкова. Отговорът ме изуми – във Варна имало само две дежурни катаджийски коли, а днес имало много инциденти (познайте защо) и се забавили. Отговор на въпроса защо след като общината дава милиони за зимната поддръжка на пътищата те си стоят заледени още нямам.

Както и да е, закарах аз колата до сервиза, оправих се със застрахователите и отидох до болницата, за да видя как е настанен дядо. Оказа се, че заради ремонт в отделението е настанен в друго отделение, на друг етаж. Прекрасните болнични специалисти се грижеха добре за него, но се наложи да го заведем до втория етаж за изследвания и това се оказа почти невъзможно. В болницата, най-модерната в града, има 8 асансьора. От тях 3 са за служебно ползване, но забележете, не за целия персонал, и се активират само с ключи или карта. За пациентите и техните близки остават 5. От тях обаче 1 не работи, и то както разбрахме, още от преди Коледа, и оставаха 4. А те и нагоре, и надолу вървяха пълни. Седяхме в коридора и чакахме половин час. Накрая се наложи буквално да извадя насила няколко возещи се, за да вкарам количката на дядо, който не можеше да се движи. Самото изследване трая около 2 минути. След това – отново същата процедура. Чакане, ядове, караници. Общо слизането и качването от деветия до втория етаж и обратно ни отне около час висене в студения коридор с количката. Вярвайте ми, независимо от усилията на лекарите, и здрав да влезеш в българска болница, болен ще излезеш.

На финала, слизайки от автобуса видях как лелята пред мен небрежно, с елегантен финт, заобикаляйки кошчето за боклук, си хвърли билетчето на пешеходната пътека. Направих и забележка, като споделих тактично, че е свиня, на което тя ми се сопна да не я обиждам. Когато и казах, че по-голяма обида от тази, която сама си е нанесла не мога да и направя, тя ме „заби“ с репликата – „А вие от елита къде си хвърляте боклука“. Баси, значи съм елитарен, щом си хвърлям билетчето в кошчето, а не на улицата….

Тъй. Аз съм оправно момче. Оправям се. Къде с такт, къде с викане, къде с откровен скандал, ако се наложи. Обаче кажете ми, драги мои сънародници, какво да правят всички останали, които не могат да се оправят и разчитат за това на държавните органи? Когато те дигнат рамене и ти кажат „съжалявам, ама това е положението, от мен нищо не зависи“? Аз успях да успокоя родителите ми, които имат разклатено здраве, но кой ще успокои десетките хиляди брутално грабени, изнасилвани и унижавани български старци по селата? Успях да помогна на близките си в болницата, но какво прави този, чиито близки са на другия край на света? Успокоих другите пострадали от поледицата днес, че ще съдим общината и ще си възстановим щетите, но кой ще помогне на тези, които нямат пари за адвокати или дори не познават такива? А кой ще помогне на малоумната ни държава и нейните административни органи да не бъде толкова територия и колония, а да бъде повече държава? Най-важното – кой ще помогне на нас самите да разберем, че да хвърлиш боклук на улицата е все едно да се изходиш в средата на собствения си хол?

Няма кой друг, освен самите ние. Това е положението – спасението на давещия се е в ръцете на самия давещ се. Или се стягаме, даваме личен пример, говорим, убеждаваме, ако трябва нападаме, обиждаме, бием, докато превъзпитаме свинете и еманципираме територията си до нормална държава – или потъваме. Просто е. Е? Какво избирате? Червеното или синьото хапче?

Този ден беше мой ден. Но това е денят и на още стотици хиляди унижени, смачкани, убити и предадени от собствената си държава българи. Аз не искам да се повтаря и ще се боря непрекъснато срещу това. За бъде денят ни друг. Нормален, спокоен и тих. С бъдеще за нашите деца. Пък каквото ще да става.

Време ни е за Възраждане, българи! Или Възраждане, или край с нас.