Историческото буквоядство

Напоследък стана изключително модерно, особено в средите на всичколозите интернет-„историци“, да се издават книги, имащи претенциите да „пренаписват“ българската история и да „разкриват“ скрити факти, умишлено държани в тайна досега от „професионалните“ историци. За последната една година излязоха поне няколко такива, носещи заглавия като „Истинската история на България“, „Разбулената история на България“, „Скритата история на България“, „Най-истинската история на България“ и т. н. Интересното е, че аз поне знам две книги с едно и също заглавие, но с различни автори и съдържание, които и двете се казват така – „Истинската история на България“. Особено модерна тенденция е авторите им да се захващат за някакви несъществени детайли и да ги превръщат във фундаментални основи, около които градят цели нови „исторически“ конструкции.

Да вземем например славяните. През последните години стана извънредно модно да се отрича славянският произход на българският народ. Нещо повече, някои от най-крайните маниаци дори отричат съществуването на славяните като такива. Основанието – през късната античност и средновековието, та чак до най-ново време, славяните са наричани (и се самоназовават) словени. Искате довод – ето ви го, има цели две гласни букви, които се различават, следователно славяни и словени нямат нищо общо. Това, че днес има цели две славянски държави, носещи име с корен словени (Словения и Словакия, самоназоваваща се Словенска република), и че всички славянски народи имаме сходни езици, защото сме от едно езиково семейство, за маниаците няма никакво значение. Няма да влизам в детайли и да доказвам защо водата в морето е солена, тъй като не това е целта на този текст, а само ще отбележа, че всеки един език се развива и през годините думите, граматиката, а понякога дори и цялото му вътрешно устройство се променят. Българският е класически пример за такъв език – той започва като синтетичен (с падежи), преминава през паритетен (с паралелна употреба на падежи безпадежни форми) за да еволюира до днешния си аналитичен вид (безпадежен, с оцелял само един падеж, звателния, и няколко архаични падежни остатъци). Така словените в старобългарския език стават славяни в новобългарския ни език.

Примери в тази насока могат да се дадат страшно много. Например другата любима „дъвка“ на интернет-„историците“ – за хановете и кановете. Модерно е вече българските владетели от езическия период на Първото българско царство да не се наричат ханове, а канове. Основанието – титлата на българските монарси между 681 г. и 864 г. не е изписвана на гръцки с начална буква „Х“, а с начална буква „К“, което е безспорно. Само че тя не е била и кан, а канасюбиги – сложносъставна титла, за която и досега няма еднозначно наложено мнение какво точно означава като превод. Същевременно в новобългарския език имаме дума хан, пряк наследник на средновековната ни титла, но дума кан нямаме. Ето поради тази причина наричаме езическите ни владетели ханове, а не по друг начин. Иначе, ако държим да сме напълно точни и коректни, би трябвало да ги наричаме така: канасюбиги Аспарух, канасюбиги Крум и т. н., вместо хан Аспарух, хан Крум. Звучи ли ви добре така?

Същото важи напълно и за другите ни владетелски титли. Ние днес казваме княз и цар, но в старобългарския език тези думи са звучели съвсем различно – кънензъ и цясъръ.  Как ви звучи кънензъ Борис и цясъръ Симеон? Да не говорим за нещо още по-фундаментално – името на самия наш народ. Ние днес се самоназоваваме българи, но през Ранното средновековие сме се самоназовавали блъгари. Ако тук приложим логическите схеми на маниаците, отричащи славянския ни произход и въобще наличието на славяни, трябва да стигнем до „логическия“ извод, че българи и блъгари не са едно и също нещо.

Мисля, че с тези примери достатъчно ясно показах, че буквоядството и вторачването в дребни детайли не допринася за нищо съществено в българската история. Ако говорим за истински открития, такива могат да бъдат посочени в изследванията на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, първият аргументирано доказал, че последният цар на Първото българско царство не е Иван Владислав, а неговият син Пресиян II (1018), а във вторият случай двамата изследователи доказват, че краят на Второто българско царство не настъпва през 1396 г., а вероятно чак през 1422 г., като изкарват на историческата сцена фигурата на друг български цар, Константин II (1396 – 1422). Такива изследвания обаче се правят с години, отнемат безкрайно много време в проучване на архиви и исторически документи, и съвсем разбираемо не са по вкуса на всичколозите, а и на масовия читател.

Лошото обаче е, че в едно нещо интернет-историците са по-добри – в представянето на своите измислици. Някои от тях са написани толкова увлекателно, при това в съвсем кратък вид (а не в тежките обеми на скучните исторически томове), че съвсем насериозно могат да убедят непредубедения читател, че славяни няма, че хан и кан са две различни неща, и че в крайна сметка мляко и млеко също са различни и нямащи нищо общо едно с друго неща, защото се различават в изписването. И в това се крие предизвикателството пред академичните (да не използвам истинските, че тази дума силно олекна покрай всичките „истински“ истории) историци – да направят българската история, вкл. и по-малко известните моменти от нея, любопитна, интересна и лесно достъпна и смилаема от всеки един българин.