Когато държавата си демонтираше железниците

Има една велика история на Николай Хайтов от книгата му „Диви разкази“, в която става дума за модернизацията на цивилизацията, най-общо казано. Един майстор на папуци остава без препитание, защото на пазара се появяват гумени цървули, които всички почват да купуват, а папуците на занаятчията никой вече ги не ще. В крайна сметка той почва да се занимава с продажба на бира, и макар да не я харесва и да я смята за „конска пикня“, тя му донася сериозни печалби. Един приятел му дал акъл тогава, че щом светът е почнал да си събува цървулите и да носи гумени обувки, то ще спре да пие ракия и ще пропие бира. Това последното не се сбъдва, или поне по нашите географски ширини, но така или иначе разказът „Когато светът си събуваше цървулите“ е вече класика в нашата литература.

Миналата седмица правителството взе решение да демонтира 130 км железопътни линии. Не да спре да ги експлоатира, защото те отдавна не се използват, а направо да ги премахне. Това са линиите Каспичан – Нови Пазар, Лясковец – Елена, Ямбол – Елхово и 10 км отсечка в София. Доводът – нямаме пари за поддръжка, пък и циганите и без това режат релсите. Ама че може един ден пак да има нужда от тях, че може пак да има пътници и линиите отново да са печеливши, няма такива работи – режи, и това е. Наскоро пък във връзка със споровете около АЕЦ „Белене“ се заговори как нямало нужда да я строим, защото българското население намалявало, а заедно с него и потреблението – ерго, да не си даваме зор, скоро няма да има кой да пъха щепсела в контакта. По подобен начин се развиха нещата с училищата и с детските градини. Няма хора, няма деца, давай да закриваме. Ама един ден може отново да има деца – я стига глупости, кой ще дойде да живее по селата, закривай и продавай. След закриването следваше разпродаване и после разрушаване за строителни материали. А какво да кажем за заводите, селскостопанските постройки, пътищата (които на много места в страната не са от асфалт с малко дупки, а от много дупки с малко асфалт)? Вече повече от 20 години гледам едно и също. Как се демонтира държавата, как се демонтират българите, как се демонтира самото ни присъствие по нашите земи. Най-гадното е, че това се приема за нормално. Така де, като го гледаме всеки ден, години наред, го приемаме за нещо нормално. А който говори за това, че един ден тези железници, училища, заводски и селскостопански постройки могат отново да ни потрябват, го мислят за луд, демагог, или най-често за луд демагог. Декадентството до такава степен ни е обзело, че ние вече приемаме за нормално и това, че един ден ще изчезнем като народ и държава. Или хайде, по-голямата част от нас, българите. Щото нищо не можем да направим, малка държава сме, от нас нищо не зависи и т. н. Като кажеш на някой декадент, че Холандия е 2 пъти по-малка от нас като територия, той ти вика „ама това е Холандия“. Нищо че половината страна е под морското ниво, а най-популярното мъжко име в Амстердам е Мохамед. Холандия било…

Великата история на Хайтов учи, че с прогреса никой не може да се пребори и никой не може да го спре. Декадентското ни настояще пък ни кара да си мислим, че с упадъка също никой не може да се пребори и никой не може да го спре. На мен обаче не ми харесва да гледам как се демонтират железници или продават училища. И не го приемам за нормално. Не смятам, че упадъкът е нормален и не смятам, че е непреодолим. Работя за това да го преодолеем един ден, ако пък не стане, поне ще имам утехата, че съм се борил и съм направил каквото съм могъл. Във времето, когато 100 години след като светът си събу цървулите, България почна да си демонтира железниците.

Сподели поста:

Свързани статии

Ибрахим Реиси

Кои са следващите?

Когато миналата седмица беше извършен опит за убийство срещу словашкия мин.-председател Роберт Фицо, зададох следните два въпроса – кой има

Прочети повече

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *