Преди десетина години се запознах с един стар българин, който беше един от последните оцелели до наши дни партизани. Но не от нашите, а от гръцките. И не от Втората световна война, а от Гръцката гражданска война (1946 – 1949). Човекът, забравен от всички, доживяваше последните си дни в едно варненско село и не много дълго след запознанството ни почина. Може би на този завой вече съвсем обърках читателя, затова ще внеса някои пояснения.
В северната част на Гърция, в Беломорска Македония и Беломорска Тракия, живее изконно българско местно население, което в тези части на много места е дори мнозинство. След разгрома на Германия във Втората световна война и освобождението на Гърция в Атина се сформира правителство, в което силно влияние има Гръцката комунистическа партия (ГКП). Когато тя е изхвърлена насила от властта през 1946 г. започва гражданска война, продължила три години и завършила с поражение за комунистите. Междувременно обаче, за да спечели на своя страна българите в Гърция, ГКП им обещава автономия, с което предизвиква десетки хиляди от тях да се включат в редиците на партизанската армия. След загубата на войната всички те до един са принудени да бягат, за да се спасят. Парадоксално обаче много малка част от тях успяват да се доберат до България, тъй като нашата страна по това време ги третира като македонци и ги пренасочва към Югославия. Някои все пак успяват да стигнат до страната и да се заселят у нас. Един от тях е бил и моят познайник. За да не бие много на очи, той не избира някой голям град, а едно малко село в Североизточна България, и буквално се скрива там.
Така. Този човек, истински българин и истински мъж, влизал в десетки битки, беше запазил почти непокътнат напевния и архаичен говор на българите от Беломорието. На него той ми разказа много истории – за войната, за гръцкия терор, за десетките битки, в които се е сражавал, за бягството си през снежните планини на Албания след разгрома, за лагерите, за пристигането си в България и т. н. Но един разказ особено ме порази…
Когато бил на 7 години, през 1931 г., тръгнал на училище. Естествено училището било гръцко, с гръцки учители, и в него българският език бил строго забранен. Първите няколко седмици децата се учили на гръцки, от който не разбирали и дума. Когато минало месец време, дядото на нашия герой слязъл от планината, където пасял овце, и дошъл до селото да види родата. Когато видял дадо си, малкият се завтекъл към него и от радост решил да му покаже, че вече знае гръцки, като го поздравил с „Калимера“. В отговор дядото му зашлевил такъв шамар, че детето паднало на земята. Докато дойде на себе си, старият го повлякъл със себе си към къщата, където събрал фамилията си и им спретнал такава караница, че всички мълчали и гледали в цървулите си. „Немаше ме месец, и детето веке зборва на гръчки. Шо правите мори? Гъркоман ке го сторите? Яз гъркомани в къшчата си не сакам.“ Викал дядото, викал, викал, и като утихнал, рекъл – „Детето утре идва со мен. В планината, при овцете.“ Никой и дума не казал повече. На другия ден майката на момчето му стегнала багажа, напълнили дисагите с храна и ги изпратила на двора. По пътя нагоре мълчали през цялото време. Като стигнали кошарата, дядото разтоварил торбите, вкарал малкия в колибата, накарал го да седне и му казал – „Слушай ме сега. Во животот на човекот има едно важно нещо, и това му е душата. Гърците ке ти извадат душата и ке те сторат грък.“ Момчето почнало да се върти – как така гърците ще му вземат душата? Но дядото не спрял – „На гръчкото училище ти нема да стъпиш друг път. Илядо пъти по-добре да умреш прост, отколко да станеш гъркоман. Роден си българин, българин ке умреш. На гърците яз нема да те дам.“
И така той останал като чобанин в планината Вич, над гр. Костур (дн. Кастория), близо до гръцко-албанската граница. Научил се да чете и пише едва когато влязъл в партизанската войска. Когато след много митарства най-накрая се добрал до България обаче, първо го записали като македонец. Когато протестирал, му се извинили. И го записали като грък. Едва след години успял да се пребори да го водят по документи като българин, а не като грък. За нашата държава по това време българи в Гърция не съществуват и затова било голям проблем. Впрочем, то и сега е същото. Разлика няма – за България българско малцинство в Гърция не съществува.
Пиша всичко това, защото днес съм изправен пред същия избор. Детето ми посещава уж българско училище, живее уж в българска държава, но в уж българските му учебници няма нищо българско. Изпълнени с блудкава каша от лъжи, полуистини и пропагандни антибългарски постулати, те не възпитават в детето ми българско самосъзнание. Всичко друго възпитават в него, само не и това. Е? Какво да сторя? Няма как да избягам в планината, макар че под формата на емиграция в чужбина много мои приятели вече го направиха. Не искам. Там пак няма да израсне като българче.
Аз сам нищо не мога да направя. Но ние заедно можем много. Днес заявих, заедно с още много родители, че ако тези „учебници“ не бъдат изхвърлени от учебната програма, ще спрем децата си от посещение на тези часове. Ако и това не подейства, ще ги спрем напълно от училище. Така и така се налага да ги дообразоваме след като се приберат, за да им обясним истинската история на нашия народ. Така и така даваме или ще даваме пари за частни уроци. За какво да караме децата си да правят едно и също нещо два пъти? Така че замислете се и вие. Искате ли децата ви да растат по този начин, или искате да принудите колониалната ни администрация, изпълняваща ролята на правителство, да се съобразява с нас, българите? Изборът е ваш. Аз моят вече го направих.
8 коментара на “Кой подменя самосъзнанието на нашите деца?”
Браво Костадине! В интерес на истината прегледах какво пише за българската история в учебника за 3 -ти клас по човек и общество на моята дъщеря и там си пише съвсем нормални неща – такива, каквито учехме и преди 1989г. Мисълта ми е, че изглежда в различните училища е различно и учебниците са различни. Родителите трябва много да внимават.
Искам да кажа много неща, но не съм даровит в думите, затова ще кажа само една дума, тя изразява много!
ПОКЛОН!
Роден съм 1977 година. Моето поколение израстна със самосъзнанието, че сме велик народ, народ, който беше направил много за останалия свят в миналото, и беше предопределен за съдбовни и велики дела в настоящето. Цялата среда, която ни обкръжаваше ни учеше на това. Грандиозните спортни и технически постижения на нашите сънародници на международни форуми и състезания бяха станали част от нашия малък и ограничен свят. Да, така живеехме, когато имахме държава. Бях дете и помня, когато гледахме с родителите ми голямо спортно събитие(особено вдигане на тежести и спортна гимнастика), въпросът беше не дали ще вземем медали, а колко. Сега не знаем дали изобщо ще се класираме някъде. В училище децата страняха от двойкаджии и техни връстници с лошо поведение, за разлика от сега, когато да си хулиган и непрокопсаник те прави най-вървежния в една компания. И страшното във всичко това е, че паднахме до това положение за по-малко от едно поколение, и още по-страшното е, че ни докараха до тук съвсем систематично и планирано. Относно разказа за българина от Егейска Македония, наистина ме разтърси здраво. Такива трагедии са били хиляди, една от друга по ужасяващи. Имам братовчед по майчина линия, чийто род по бащина линия е от солунските села. От него наскоро научих нов метод на изтезание в миналото на деца говорещи български на публично място. Дупчили са им езиците с игла. Дори като го пиша в момента и настръхвам. Що за изрод трябва да си да извършиш това нещо на беззащитно дете, чиято вина е, че не говори езика на окупатора-садист? Слушал съм всякакви изтезания над българи от северна Гърция, но това беше ново за мен и наистина покъртително.
Да кажа, че съм възмутен от съдържанието на учебниците, малко е . Просто нямам думи. Научих само, че българите сме една от многобройните общностти, населяващи територията, която в международно правно отношение се нарича България. Защо така се нарича, обаче не ми стана ясно. Можеше да се нарича Ромландия, Арменция, Каракачания. Разбрах само, че Левски се е борил за правата на турците, евреите, ромите, но бил заловен край Къкрина. Което е жалко за тези етноси, защото са останали без правозащтиник.
Ето една задача за Патриотичния фронт. Колкото и да отричат, че не участват в управлението, на практика са съуправляващи. Нека задат въпроса на министъра на образованието, кой допуска такива парцали с подобна пропаганда да тровят съзнанието на децата.
Господин Костадинов, искам да ви провокирам да сравните две окупации, въстанията, жертвите и героите по тяхно време. Освен това да ми разясните понятието „робство“ като философско такова. Става въпрос за турската окупация на България и Руската окупация на Полша през 19 век. Колко са жертвите на окупантите в периода на цялата окупация, която при нас е близо 5 века? Сравними ли са двете неща е спорно, ако искате сравнете само двете Варшавски въстания и Априлското.
Г-н Китов, самият факт че наричате петвековния геноцид над българите „окупация“ е достатъчен, за да обезсмисли всичките ви останали въпроси. България беше откъсната от Европа, за пет века останахме толкова, колкото бяхме когато дойдоха турците, почти бяхме изтребени при турското нашествие, културата ни беше почти унищожена – и вие наричате всичко това „окупация“? Място за префинена турска пропаганда тук няма, г-н Китов.
За съжеление в България нищо не се знае, или се знае много малко за патилата и тегобите на българското население в Северна Гърция, тоест Егейска Македония. Препоръчвам да се прочетат книгите на Благой Шклифов „На кол вода пиехме“ и книгата на Герман Миовски “ Пепелища на времето“. в тази книги са описани деанията на гръцките „цивилизатори“ и начините за създаване на „чисти гърци“ по метода на андартина главорез Павлос Мелас “ Вулгарос на мин мине“
Г-н Китов, може ли да ми поясните какво значи това „турска окупация“, че нещо не схващам ? Може би термин от някой нов учебник ?