Колко струва да продадеш България?

Възродителния процес е на път да се превърне в шаблонния евъргрийн на войнстващия антибългаризъм у нас. Мине се не мине време и хоп – изскочи поредното свидетелство за българското варварство и издевателство над беззащитните български турци. От година на година пък честванията на годишнината от т. нар. майски събития през 1989г., когато агенти на турското разузнаване МИТ провокират сблъсъци между мюсюлманите и българските власти, стават все по-пищни и по-пищни. ДПС си пада по салтанатите, това е добре известно. Обаче в това антибългарско дело своя принос дават и цяла плеяда отцеругатели и майкопродавци.

Наскоро по българските книжарници се появи книгата „Когато ми отнеха името“. Издателството е „Изток-запад“, а целта на антологията, съставена от „стихове, разкази, документални свидетелства и фолклорни текстове“, е да покаже „старателно скриваните, премълчавани десетилетия наред памет и съзнание, опазени в художествената и документалната литература на мюсюлманските общности за срамния „възродителен процес“. Шумно се обявява, че най-сетне на бял свят излизат доказателства, които разказват „високо и ясно своята истина за престъпленията на комунистическия режим в Народна република България.“ Накрая надъханото антибългарско резюме завършва с патетичните думи – „Насилствената асимилация през 70-те – 80-те години на ХХ в. спрямо помаците, ромите и турците в НРБ е престъпление срещу духовната същност на човека, срещу устоите на човешкото. Какво е човекът без най-своето – името?“.

Няма как да не отбележа, че човекът без своето име може да продължи да живее, може и без име да живее, но без глава, например, ще му бъде изключително трудно да оцелее. В тази връзка, да сте забелязвали скоро антология на престъпленията срещу българите по време на античовешкото петвековно турско робство? Оу, извинявайте, как можах, ма това не е европейско, както би казал Плевнелиев. Нека да се върнем обратно в темата, и да не се разсейваме.

Четейки книгата, забелязваме следните няколко неща.

1. Някак си се набива на очи, че навсякъде в България живеят основно турци, цигани и помаци (последните, според авторите на „антологията“, не са българи). Българите не се срещат често в България, а където ги има, са основно насилници, изверги, убийци, декласирани типове и редови изроди. Добруджа, Тракия, Родопите и прочие са изконни турски земи, и лирическият герой в някои от стихотворенията жално и горестно плаче за това, че пъшкат под българския ботуш. На едно място Добруджа дори е наречена „земята на Аллах“…

2. Кръвта е толкова много, че буквално прелива по страниците. През страница-две се натъкваме на убити, разстреляни, обесени и разсечени юначни турци, цигани и т. н. Малко известен факт обаче е, че за целия Възродителен процес има убити 9 българи и 8 тюркоезични българи. Времето преди това, когато се сменят имената на българите  мохамедани, дава документални сведения за още 14 жертви за периода от 1964 г. до 1985 г. Не знам колко са убитите според тази книга, но определено са в пъти повече от документираните жертви.

3. Според авторите българите с мюсюлманска религия не са българи. Нещо повече, в книгата има дори вицове, които представят помаците (българите мюсюлмани) като най-тероризирани и мразени от другите българи. Целта е ясна – създаване на разделение и омраза между едни българи и други българи.

4. Книгата е продукт на международен научен проект, наречен „Идентичност и асимилация“, осъществен от Института по литература към БАН и Филологическия факултет на Анкарския университет. Сега да попитам – можете ли да си представите същия проект, на същите организации, само че насочен към паметта за избитите десетки хиляди българи от турците при кланетата в Тракия през 1913 г.? Не можахте, нали? И аз не можах.

Възродителния процес не е нещо, с което да се гордеем. Но не е и нещо, за което да бъдем обвинявани всеки ден и час. Освен ако, без да разберем, остатъчната ни държавност не се е трансформирала окончателно в турски протекторат.

Авторите на „антологията“ са двама – доц. Вихрен Чернокожев и проф. Зейнеп Зафер. За турчина (или туркинята – с тези имена е трудно да се разбере за мъж или жена става въпрос) е ясно – защитава си неговата теза. За българина (поне по документи) обаче не е ясно. За издателството – също. За Българската академия на науките да не говорим. Само едно искам да разбера – колко? Колко струва да продадеш рода си, честта си и страната си? Колко струва да обругаеш Родината си и да засипеш народа си с перфидни хули и лъжи?

Интересувам се само по една причина. Ако е скъпо, добре – все още предателите и еничарите са малко и трябва да се плати доста, за да се купят. Ако е евтино обаче, спукана ни е работата…