Дядо ми е пчелар. Един от най-старите пчелари в цяла Добричка област, той гледа пчели вече повече от 40 години. За толкова години никога не е имал никакви проблеми, допреди няколко месеца, когато му откраднаха една трета от кошерите. Понеже, както може да се досетите, крадците на кошери могат да бъдат само други пчелари, с помощта на бдителни и разсъдливи хора (забележете, не полицаи, а обикновени граждани), дядо ми сам разбра кой е откраднал кошерите. Оказа се местен бандит, който прибирал дълго време субсидии от фонд „Земеделие“ за определено количество кошери, без да ги притежава. Когато наближила проверката, на човека спешно му дотрябвали и той се снабдил. Ако сега си помислихте, че полицията го е арестувала, грешите. Бандитът има влиятелен брат и… Разследването отиде в девета глуха, а дядо ми отиде в болницата. Просто не можа да понесе неправдата.
Преди седмица си купи нови кошери. От полицията направо го предупредили, че е най-добре да си премести пчелина, който сега е в гората, до границите на нашето село. Така щяло да е по-сигурно…
Друга случка. Преди години водих борба в моя квартал да се открие детска ясла, защото няма. След близо година протести успяхме. Нещо повече – пред яслата направихме детска площадка, специално оборудвана за деца от 2 до 4 години. Минаха няколко години и площадката стана свърталище на младежи от квартала, които започнаха да я задръстват от боклуци. Преди седмица минавах от там и видях едно от дегенератчетата да хвърля пластмасовата си чашка от кафе на земята пред себе си. Извиках му да я хвърли в коша, който беше на 2 метра от него, и когато той се направи, че не ме чува, отидох, хванах го за врата, накарах го да се наведе, да я вдигне и да я занесе до коша.
Един от съседите ме видя, поздрави ме за постъпката, след което каза – „И какво? Да не мислиш, че си взе поука? Най-много сега келешите да ти надраскат колата или да ти спукат гумите. По-добре да махнем пейките и катерушките, така няма да има идват и да цапат.“
Трета случка. Бях на обход в едно добруджанско село точно по Цветница. Докато разговарях с един от местните хора, цялото село гърмеше от циганска музика. Така циганите отбелязвали празника… Когато го попитах защо никой не им прави забележка, отговора беше – „Защото ни е страх. Музиката няма да я намалят, най-много да ни набият или нещо по-лошо. То вече взе да става нетърпимо, май ще се изселваме.“
Да продължавам ли още? Всеки сам може да добави още много такива лични преживявания. Оказва се, че ние нямаме воля за борба вече, съпротивителният ни дух е пречупен. Да избяга, да се скрие, да не се обажда – това е желанието на днешното българско общество. Но докога и докъде? Някой ще се скрие в къщи, но утре ще дойдат и ще го извадят като охлюв от черупката му и ще види, че е съвсем сам. Защото всички други вече са ликвидирани и е дошъл и неговият ред. Бягството не решава проблема, само го отлага. Единствено борбата ни дава свобода. Борбата срещу крадците, борба срещу боклуците, борба срещу насилниците, борба срещу убийците на българския народ и държава. Но искаме ли свобода днес?
Една приятелка тези дни ми каза нещо, което лаконично описва всичко казано дотук – „Ти се опитваш да спасиш общество, което не иска да бъде спасено.“ Така е, но нямам друг избор. И аз съм част от това общество, за добро или зло, и ще се боря, каквото и да става. Поне ще знам, че не съм се крил и не съм чакал да дойде и моят ред.
6 коментара на “Може ли да бъде спасен някой, който не иска да бъде спасен?”
Gospodin Kostadinov…..
As sm Ilia Ivanov Iliev. Sm sint na Blaguna Boeva i plemenikt na Vida Boeva, segretarkata i desnata raka na Ivan Mihailov, legendata koiato as imah privilegiata da vikam “ DEDO „. Kakto toi licno me porasnal s vreme proiavih interes i zelanie da sm nositel na istinata za Blgaria i makedonskiat vapros. Kakto sm imal kasmet da sm porasnal s takava licnost, v Italia, kadeto toi svobodno e mogal da raboti i da prenese mkata na blgarskiat narod, pozelivam da pisa okolo vasiat vapros, gospodin Kostadinov As sm roden v Blgaria, 1975 godina, v Sofia kadeto maikami bese prezedatelkata na studenskiat blgarski makedonski moviment. Maikami trebvase da sedi do Ivan Mihailov kogato na vremeto tetkami otide v Amerika da raboti za blgarskata makedonska kausa. Sm taka porasnal v Rim dale4e ot problemite na blgarite pod komunisti4eskiat regim. Tova ne sna4i 4e nasiat zivot bese bogat, kakto vie znaite dobre. Sme ziviali skromno v edna bogata drzava i oste sega ziveime skromno.
Den dnes italianskata darzava se namira v edna krisa koiato ne e samo ekonomi4eska, oba4e kulturalna i moralna. Tova priblizava dvete darzavi, Blgaria i Italia. Sm porasnal dale4e, no ne tolko dale4e ot problemite na Blgaria. Ot tuka, v Rim, sleda nestata v Blgaria i ot tuka se boram kakto blgarin. Sm i italianski drzavlianin oba4e moiat ime e Ilia Ivanov Iliev ne Mario Rossi……..Sm svesen za tova koeto sm i se gordeam prvo kakto blgarin a sledovatelno i kakto italianez v Italia. Se gordeam kakto blgarin kadeto i da sm i se boram i v Makedonia za istinata za nasiat narod i istoria. Nie sicki trebva da se gordeem i da se borim………nikoi ne moze da se bori za 4uzdoto. Nikoi ne moze da se gertvuva za nas osven nie samite blgari. Tova bese i urokat ot Ivan Mihailov. Prviat mi pt v Blgaria bese predi 10 godini. Pristignah s avtobus s drugi obiknoveni blgari. Zelunah zemiata kogato pristignahme v blgarskata graniza. Pocnah da mirisha blgarskiat vzduh i vidoh mnogo raboti. Beh si kazal 4e nemase nisto da me razo4arva. Normalno e za edna darzava, posle to koeto Blgaria pomina pod komunisti4eskiat regim, da li4i oste ne sredena. Si4ko bese 4udesno, vremeto, horata, iadeneto, rasotkite………. oba4e kakto minavase vremeto malko po malko gledah i raboti koito ne mi se haresvaha. Imase pre mnogo Casino` ( v nito edin sm vlesnal ), golemi i hubavi koli karani ot deza po mladi ot mene ( togava beh 30 godishen ), v ulizite pocnah da nabludavam mladi maze` da vrvat kakto nadueni maimuni v muskulitesi kakto da izigravat nekakva rolia ( prestapnost ) a bes nikakav prilicen odnosenie………….
Demokraziata ima edna zena za plashtane a tova e borbata. Trebva da se borim za pravosdieto, za svobodata i za zakonnosta`. Nie sme blgari i trebva da dignem glavata. Seki den trebva da se krstim i da gledame kak da predskocim zloto. Oba4e sme nie naseto zlo, sme nie nasiat nepriatel. Trebva da trgnem ot sebesi za drugite. Trebva da potstapim na kraka` edinpat za vinagi. Mnogo sme uspiali a oste mnogo trebva da se napravi i ako trebva da pocnime ot nula, ot nula ste se po4ne. V Blgaria duhat e silen, oba4e slabosta moze da bde i nasiat krai ako na vreme ne se sabudim. Ne trebva da se nadiavame na nesto koeto nema da bde ili na nekoi da ni opravia nasata situazia. Si4ko e vazmozno oba4e trebva da ne se izostavim. Sega` po4nahme, ne moze sega da zavarshim.
Така е, защото фрагментацията на обществото у нас е стигнала до предела си. Старите форми на обществена организация- село, махала, род са безвъзвратно отмрели, без да бъдат заменени от нещо качествено. Бледите форми на обществена организация у нас са крайно субкултурни и дори деструктивни.
Как влияе това в ежедневието? Трудно, почти невъзможно, е да се организират повече от един автобус хора за каквото и да било, особено ако организацията е за нещо, което изисква трайна лична саможертва. Това по въпроса за дегенератчетата, парковете и Цветницата.
В социалния аспект на думата, не че не сме били, но в момента ние не сме народ, още по-малко нация, а население със еднакъв език и сходни етнографски белези, обсебено от идеалите на индивидуализма и материализма. Пълен разпад. По-добро не ще бъде, всичко е от главите ни.
Страхотно казано Коце, така е, хората нямат желание за борба. За съжаление допуснахме парите и стремежа към тях да ни превърнат в безхаберни стопани на личността. Ценностите се смениха…няма я вече щастливата маса която живее за родината…има народ, който живее по единично. Трябва да се обединяват все повече хора желаещи борба. Само така има шанс да се промени живота в тази страна. Дерзай…имаш подкрепата ми.
Какво повече да добавя от казаното от вас? Г-н Илиев, вие виждате нещата отвън, другите ги виждаме отвътре. Но огромната част от хората не виждат нищо, защото са свикнали с деградацията и я приемат за нещо нормално. Което е и най-големият проблем.
Моят случай е още по-фрапиращ. Живеем в панелен блок. Апартаментът над нашия се дава под наем. Преди 3 години го нае момче, шофьор на ТИР и приятелката му. Дойдоха някъде от северозападна България и я подкараха така както са си живели във фамилните къщи в малкото градче – песни и танци цяла нощ, викане, тропане…Отидох при тях с добро, опитвайки се да им обясня, че вече са в София и щом са избрали да живеят в големия град, трябва да се съобразяват, че тук хората са много нагъсто , а стените в панелните жилища са тънки като тоалетна хартия. Реакцията беше страшна . Няколко месеца бяхме подложени на такъв тормоз – цялата нощ през около час хвърляха гири точно над главите ни (живеем в гарсониера и нямаме друга стая, в която нощем да се преместим). Това едва не ми докара инфаркт. Викала съм полицаите, които нямаше как да констатират нарушение, защото отвън нищо не се чува и затова спряха да идват, писах жалби… Кварталният просто не ми обръщаше внимание. Не предприе никакви мерки, за да реши проблема ни. Един ден отидох при него и се разревах. Може би наистина съм имала безумен вид от недоспиване, а той ме попита: ”Кога за последно сте ходили на психиатър?” Изумях. Работя в училище, а първото условие да се работи с деца е чисто съдебно минало и лицето да не се води на отчет в психодиспансера. Разбрах, че от полицията помощ не мога да очаквам и се примирих. Да, ама не. Беше 22.11.2012г (тази дата няма да забравя докато съм жива), тъкмо си обувах обувките, за да тръгна на работа, когато на звънеца се позвъни и двама мъже ми връчиха призовка за съда. Недоумявах за какво става въпрос. Единият зачете разпореждането, но явно му стана неудобно и избяга. Накратко: призоваваха ме на наказателно дело за доказване, че съм психично болна и за отвеждане на принудително лечение в Корило. И близките ми и съседите ми останаха като гръмнати, когато им показах документа, в който пишеше, че аз ги тормозя психически. После дойдоха масово в съда да искат обяснение кой и как си позволява да говори от тяхно име. Делото трая само 10 минути. Вещото лице стана и каза на съдията: „Господин съдия, тук явно става въпрос за недоразумение, аз не виждам смисъл да продължаваме нататък ‘’, обърна се към мен и ми прошепна: ”Защо просто не намерите някой по-як да ги набие?” Междувременно кварталният напусна полицията и така и не можах да му потърся сметка за това, което ми причини. Не ми се занимава повече с тази история. А кажете ми сега в коя държава може да се случи такова нещо? Аз ще си отговоря сама – в нашата. Знам го от опит.
Това е един доста интересен въпрос и често срещан у нас в днешно време.Виждаме как хората губят своята надежда и като че ли избират по лесният начин на живот като се отказват от това,което могат да има ако положат малко по големи усилия и не спират да мечтаят.Не знам дали може да се помогне на някой,който не иска. По скоро може да му се помогне да започне да иска сам да си помага, но иначе ако той не го желае вътрешно, то няма какво да се направи.Темата е страхотна.За примерите тук…уникални с така е…и аз съм в панелка и за жалост има всякакви екземпляри.