Напред към автономията

„Те са си техни граждани, но са добре дошли в България“. Това отговори днес на въпрос свързан с мобилизацията на етнически българи в Украйна министър-председателя Бойко Борисов, цитиран от „Стандарт“. Той заяви това при откриването на обновената църква в с. Български извор, Ловешко, станала повод за посещението му в селото. Позицията на Борисов като цяло е, че ние не можем да вземем отношение по този вътрешно украински въпрос.

Странно. Явно други държави, при това също като нас членки на Европейския съюз, могат. На 4 февруари Комитетът за национална сигурност на унгарския парламент обсъди положението на унгарското малцинство в Украйна. На следващият ден шефът на канцеларията на унгарския премиер Виктор Орбан Янош Лазар заяви, че Унгария ще обмисли да спре реверсните доставки на газ за Украйна, ако тя мобилизира унгарци от Закарпатието за войната в Донбас. Изявлението му срещна подкрепа от абсолютно всички партии в унгарския парламент. Полша, която също има „свое“ малцинство в Украйна, засега не е коментирала темата, но няма и защо. Киев има респект от Варшава и до момента няма нито един мобилизиран украински поляк. Нещо повече – поляците организираха спасителна мисия за своите сънародници от зоната на военните действия и ги евакуириха до един.

Ние обаче нищо не сме можели да направим…

Нека сега да помислим какво бихме могли да направим, ако бяхме независима държава, а не колониална територия. Би трябвало разбира се да окажем натиск българите да не бъдат мобилизирани в престъпната и братоубийствена война, която се води за чужди интереси там. Но не само това. Какво ще се случи, ако в Украйна се случи процес на федерализация и обособяване на отделни региони? Не е немислимо, особено с оглед на събитията от последната една година. Българите, които са четвъртото по големина малцинство в страната, след руснаците, румънците и белорусите, населяват компактно най-южната част на страната – бившия Буджак, или Южна Бесарабия. Областта е многонационална и в нея не доминира нито един етнос. Основните етнически групи в нея са украинците, българите, руснаците, молдованите (румънците) и гагаузите. Най-много българи има в районите Болград (61%), Арциз (39%), Татарбунар (38%) и Измаил (37% – но без самия град). Според последното преброяване на населението в Украйна през 2001 г. в деветте района на Южна Бесарабия живеят 617 200 души. От тях българите (заедно с гагаузите) са 154 000 души и са мнозинство в четири от общо деветте района. Но тъй като българското население е предимно селско, макар и да формират 25% от населението, българите доминират на 50% от територията на областта.

Южна Бесарабия за първи път влиза в състава на Украйна през 1940 г. след като областта е върната от Румъния на СССР. Тя обаче никога в миналото не е принадлежала на украинската държава, която се създава за първи път през 1917 г. Исторически тази земя се явява рождено място на Дунавската българска държава и е част от Онгъла, укрепената вътрешна територия на Аспарух. В продължение на векове Южна Бесарабия е част от България – както по време на Първото, така и по време на Второто българско царство. Българското присъствие и доминация тук датира от повече от 1300 години и следите от него личат и до днес. Нещо повече. И до днес българите определят етнически и културния облик на немалка част от Бесарабия.

Всичко това разбира се няма да има никакво значение, ако в крайна сметка нашата страна не покаже по някакъв начин, че е заинтересована не само за съдбата на своите сънародници, но и за бъдещето на тази земя. Тъй като до момента това прави само Русия, при евентуално бъдещо преначертаване на вътрешните граници на Украйна, при една децентрализация на властта и оформянето на нови региони е твърде вероятно нашите сънародници да попаднат или в преимуществено украински, или в преимуществено руски район. А ние трябва да искаме и да настояваме за наш, обособен български район. И не само това. Ако руснаците в Донбас получат определена автономия, защо и българите в Бесарабия да нямат същите права? Защо след като унгарският министър-председател Виктор Орбан поиска автономия за унгарците в Закарпатието, българският му колега да не поиска такава и за българите в Бесарабия? Особено като вземем предвид, че унгарците в Закарпатска Украйна са едва 13% от населението там и имат много тежки и противоречиви отношения с местните русини и украинци. Това обаче ни най-малко не попречи на Орбан. Ние, за разлика от тях, имаме прекрасни отношения с украинците, наш братски и приятелски народ, и нямаме нищо, което да ни разделя – било в миналото, било сега. Но въпреки това си траем.

И не само траем. Случи се нещо много по-отвратително. Александър Йорданов, бивш председател на Народното събрание, в свое изявление обвини бесарабските българи, че хленчели и циврели за българско гражданство, и че той не ги ценял заради кръвта, която течала във вените им, а заради ценностите, които споделяли. Очевидно е, че след като дори и излезлите в пенсия компрадори са изпълнени с такава омраза към българите извън България, няма как да очакваме от трудоспособните такива да направят каквото и да е за българите в Украйна.

През 1919 г. Димо Хаджидимов, един от идеолозите на лявото крило във ВМОРО, пише брошурата „Назад към автономията“. В нея той се опитва повдигне духа на съкрушените след Втората национална катастрофа македонски българи, като възстановява идеята за автономия на Македония. Днес ние трябва да направим същото за нашите сънародници отвъд Дунава, поставяйки въпроса за тяхната автономия в тези несигурни времена. Длъжни сме да гледаме с години напред във времето. Напред към тяхната сигурност, права и оцеляване като българи.