Днес сутринта някакъв специалист по всичко обясняваше как не можело в България да има толкова много болници. Стигали ни били 40 – по една или две в областен център, другото в София.
Онзи ден един друг малоумник обясняваше как не можело у нас да се пенсионират на 63 години, а трябвало да се работи до 65, а може би и до 105, така и не му хванах концепцията.
Винаги съм се впечатлявал от такива хора и такъв тип мислене! Това не може, онова не става, третото и да стане, няма да има смисъл и т. н. до безкрай. Обикновено такива мислители разсъждават на принципа „на чужд гръб и сто тояги са малко“. Това не може, ама ако се отнася до него – може.
Защото не съм чул никой да ми каже, че иска да работи още повече за по-малко пари, или пък че жадува да му затворят болницата и после да ходи 100 км до другата най-близка. За другите обаче няма проблем. Да свикват, криза е. Никога при подобни случаи не дават думата на потърпевшите от подобни идеи, а само на „идеолозите“ на тези хрумки.
Я да видим, ако на всеки един апологет на „не може“ мисленето се наложи сам да изпита на гърба си това, което налага на другите, дали няма да си промени мнението? Всичко може, мерак да имаш. И акъл, разбира се.
