Ще оставим ли Румъния да сформира малцинство у нас

Едно изказване на румънския външен министър Кристиян Дяконеску хвана българската дипломация неподготвена, впрочем, за кой ли път. В интервю за регионална румънска медия министърът заяви, че Румъния ще постави официално пред България въпросите за делимитацията на морската граница, както и за статута на румънското малцинство на юг от Дунав. В кратката суматоха, настъпила след това изявление, за пореден път пролича пълната липса на професионализъм във външното ни ведомство. Почти седмица беше нужна на Младенов, за да се ориентира как да реагира на ситуацията. В крайна сметка румънският посланик беше извикан, за да дава обяснения по въпроса за границата, от които стана ясно, че Румъния нямала териториални претенции към нас. Няма и как да бъде другояче, защото всъщност претенциите не са за територия, а за акватория. Що се отнася до въпроса за малцинството, така и не стана ясно дали въобще са го коментирали, още повече, че съветът, даден от Младенов за разговорите с румънците, беше засега да си мълчим.

Дотук нищо ново. Проблемът е, че скандалът се фокусира върху граничния спор, докато за Румъния напоследък е много по-важен въпросът за малцинството. Неслучайно на последните разговори със Сърбия за получаване на статут на кандидат-член на Европейския съюз северните ни съседи откровено заплашиха сърбите, че ако те не дадат правото на местните румънци да използват майчиния си език в администрацията, Румъния ще се възползва от правото си на вето върху по-нататъшните преговори със страната. В още по-ултимативен тон вървят разговорите с Молдова. Редовна практика на румънските политици е да говорят за източната си съседка като за своя провинция, а само преди няколко седмици президентът Траян Бъсеску обяви, че Румъния не признава границата с Молдова по р. Прут, защото била наложена със сила от СССР през 1940 г.

На фона на тази нарастваща твърдост при отстояване на своите интереси в съседните страни мълчанието на българските институции към румънските претенции буди тревожност. Още повече, че те далеч не са голословни. В България действително има наличие на отделни групи влахоезично население, което румънците през последните години правят неимоверни опити да превърнат в консолидирано румънско малцинство. На първо място сред тях са власите. Те населяват предимно селата в Северозападна България около градовете Видин, Брегово и Кула, както и някои села в Централна Северна България и Балкана (около градовете Севлиево, Плевен и Правец). Броят им прогресивно намалява във времето. Ако през 1880 г. те са общо 42 000, или около 4,5% от населението на България, то преброяването от 1992 г. отбелязва само 5 959, или 0,06% от общия брой. През 2001 г. те обаче са вече 10 566 (0,13% от населението). Техният етногенезис е повод за спор между българските и румънските етнолози. Според първите това са българи от Влашката равнина, приели влашкия език и преселили се по десния бряг на Дунав в средата на XIX век (бягайки от румънските чокои към обезлюдената след въстанията Северозападна България). Според румънските учени власите в България са коренно население, което живее по тези земи още отпреди идването на славяните през VI-VII век. Силната доброволна асимилация (благодарение на която власите непрекъснато намаляват), множеството сходни черти между влашката и българската култура, липсата на подобни паралели с румънската култура и най-вече, чувството за общност с българите, правят първата теория по-вероятна. Отношенията между българи и власи винаги са били подчинени на взаимната толерантност.

Това не може да се каже за сродните на власите цинцари (или още наричани куцовласи). Те са потомци на коренното влахоезично население в Македония, Епир и Тесалия. В миналото те населяват разпръснато отделни селища в Родопите и Пиринска Македония и са известни като силно гърчеещи се и антибългарски настроени, особено до 1912 г. След тази дата част от тях се изселва в Румъния, друга в Гърция, а останалите се асимилират почти напълно от българите. Днес от цинцарите (или армъни, както е техният етноним) са оцелели само малки групи в София, Дупница и Пещера. Въпреки, че сред тях се развива движение за обособяване от влашката общност, изключително малкият им брой ги прави неспособни за самостоятелно етническо развитие, а и хората, владеещи армънски език са предимно в пенсионна възраст.

На трето място в България освен власи статистиката отчита и присъствието на румънци – 2 491 през 1992 г. и двойно по-малко през 2001 г. – 1 088. Любопитното обаче е, че най-сериозният демографски резерв на румънското малцинство представляват т. нар. копанари. Това е влахоезично християнско население с черти както от българската, така и от циганската битова култура, населяващо Източна България. В началото на XXI век то се обособи в две съперничещи си организации – Асоциация на власите в Източна България и Асоциация на власите-рудари в България. И двете организации обаче са единни в мнението, че представляват румънското малцинство. Освен това представители на копанарската общоност сформираха и политическа партия – „Родолюбие 2000“. Почти невъзможно е да се определи колко точно са копанарите, говорещи влахо-румънски диалект у нас, но броят им със сигурност надхвърля 50 000. Произходът на тази общност е от времето на румънското робство в Южна Добруджа. След възвръщането на областта през 1940 г. към България румънските колонисти се изселват в Румъния, но не и копанарите, които са докарани от румънската власт в 20-те и 30-те години на XX век. Парадоксално е, че днес копанарите, които са демографски най-активни в Добричка и Варненска област, възвръщат влахо-румънския говор в Добруджа.

Българските власи имат собствена културно-просветна организация и собствен вестник “Timpul” („Време”) във Видин. Те се опитват да въздействат и над румъноезичните цигани, населяващи част от Добруджа и Варненско. Общият брой на цялото влахоезично население в България – власи, армъни, румънци, власи-рудари и копанари е доста сериозен и доближава 60 000 души. То обаче не е хомогенно нито в езиков, нито в културен, нито в етнически план. Отделните влашки диалекти са силно еволюирали през годините под влияние на българския език. Днес не само че отделните влахоезични групи се разбират трудно помежду си, но и самите румънци трудно могат да говорят на един език с тях. Това разбира се не пречи на Румъния да развива активна дейност в България, особено след влизането и на двете страни в ЕС през 2007 г. Противно на странно защо наложилото се схващане, че в ЕС няма малцинствени проблеми и взаимни претенции нашите северни съседи използваха падането на границите, за да правят пропаганда и да създадат свое монолитно малцинство на юг от Дунав. Резултатите са спорни. На някои места те успяха да направят сериозни пробив, като например във Варненско, където дори успяха да наложат румънския като официален малцинствен език за факултативно преподаване в училището на гр. Игнатиево, общ. Аксаково. От друга страна обаче активната пропаганда по време на преброяването в Мизия сред това население да се определи като румънско очевидно се провали. Данните от 2011 г. сочат следните резултати: 3 598 лица, определили се като власи, и 866, определили се като румънци. Като майчин език румънския са посочили 5 454 лица, а влашкия – 1 815. Копанарското население, на което румънските агитатори възлагат най-големи надежди, масово се изясни като българско.

Основно на две неща следва да обърне внимание българското правителство, ако иска да отвърне на румънските попълзновения. Първо, да не забрави да напомни на северните ни съседи, че на тяхна територия живеят повече от 500 000 българи, които далеч не се радват на същите права, на които се радват малцината „румънци“ в България. И второ, че много малко усилия са нужни, за да се приобщят окончателно към българският народ отделните влахоезични общности. С внимание, търпение и такт след само едно поколение е възможно, благодарение на доброволната асмилация, населението, което сега е обект на румънска пропаганда да се влее окончателно в състава на българската народност. Изоставим ли го обаче никой няма да ни е крив, ако след години се обособи, освен тюркоезичното и циганското, и трето голямо малцинствено ядро – румънското.