България и Румъния

Напоследък това словосъчетание отново стана много употребяемо. Покрай малоумната истерия ще ни дадат ли да влезем в Шенген, или няма да ни дадат. Още отпреди да влезем в евросъюза си ни закачиха един за друг и така си останахме. Само че на румънците това никога не им е харесвало, винаги са твърдели, че са нещо различно от България и са държали да бъдат третирани отделно. Не им се получи, обаче те не пропускат случай да пороптаят – последно преди дни външният им министър Теодор Баконски (апропо, каква чисто „румънска“ фамилия) обвини България, че спирала страната му за Шенген. Ние от своя страна аристократично не обръщаме внимание, може би защото въобще не ги забелязваме. А не ги забелязваме, защото не се интересуваме от Румъния. Въпреки, че ни е съседна страна, ние не я познаваме. Представите ни за нея са застинали от времето на Чаушеску, когато мамалигарите на север от Дунава носеха галоши от стари автомобилни гуми и ядяха пастата за зъби вместо сладко. Ако нещо за северните съседи се промъкне през информационния поток на новините (което хич не е лесно заради всепроникващото присъствие на Бойко Борисов), то обикновено е как румънците пазарували у нас, защото им било по-евтино. И ние си казваме „глей ги завалийките колко са зле“, без да се замислим, че щом имат пари да пазаруват в съседна държава явно не са чак толкова зле. И междувременно не забелязваме как „завалийките“ ни заливат с музикална продукция, а курортите се напълниха с румънски туристи. Миналата година даже Комисията за регулиране на съобщенията беше сезирана за тоталната румънска окупация на радиоефира в Мизия, обаче вече и българските радостанции не се различават от румънските поне по излъчвана румънска музика – то не беше Ина, Андреа Баница, Алина и Кости, Хайдук, Моранди, О-Зоун и кой ли още не. Даже някои наши попфолк-старлетки пропяха на румънски (като Андреа и Яница), а румънското „лей-лей“ е редовен припев във всеки втори актуален хит на „Планета“. Заради румънската туристическа инвазия румънският език стана актуален в България, особено по Черноморието, а най-вече по северната му част. В Балчик лятно време румънските знамена са повече от българските, а менютата навсякъде са на румънски. Същият този Балчик, преживял две опустошителни румънски окупации до 1940 г. Румънците освен че ни продават музика ни продават и коли. Е, верно е че „Дачия“ е собственост на „Нисан-Рено“, но се прави в Румъния и наводни България със своя продукция. Северните съседи имат самочувствие и това се отразява на всички нива в държавата им. Когато на 20 декември 2010 г. организирах протест пред румънската църква в София (заради отнемането на българския храм в Букурещ) румънският консул дойде и без много да се обяснява извади нож и съдра надписа на български, който бяхме сложили. Е, верно че „нашата полиция“ го пазеше, иначе нямаше да е толкова храбър, но все си мисля, че ако наш посланик или консул би изпаднал в такава ситуация вероятно нямаше да смее да си покаже носа навън от сградата без инструкции от София. В крайна сметка самият президент на Румъния демонстрира подобно поведение в международен план, като наскоро обяви, че страната му не признава границата с Молдова и смята, че тя трябва да стане част от Румъния. Я да си представим как Първанов говори така за Македония? И аз не можах да си го представя.

Някак си румънците показват повече виталност от нас напоследък. Очевидно е, че знаят какво искат и се стремят да го постигнат. Имат си цели и ги гонят. А какво искаме ние? За какво се борим? Преди 1989 г. се борихме за мир, след 1989 г. се борим за демокрация. А румънците се борят за една по-силна и по-голяма Румъния. С всички средства. И затова някак си не им харесва да ги слагат заедно с нас. С „йес мените“ на Европейския съюз. Наскоро четох в „Адевърул“ една статия за България, в която журналистът оприличаваше България на бабичка – страна със застаряващо население и рухнала икономика. А преди 20 години нещата стояха обратно – тогава ние бяхме сред звездите на соцлагера (в икономическо отношение), а румънците гледаха българска телевизия. Букурещките деца си лягаха със Сънчо, а екскурзията в България беше белег за социален просперитет. Пътят, който двете страни извървяха през последните 20 години, е симптоматичен за посткомунистическите държави. Докато румънските управляващи лекуваха раните от комунизма и строяха, нашите управленци отваряха стари рани и събаряха. И за 20 години събориха де що можаха.

Надявам се, че един ден пак ще бъдем там, където трябва да бъдем. И където бяхме. Че един ден България ще бъде по-силна и по-голяма. Колелото на историята не е спряло да се върти. А и ние не сме спрели да работим за това.

Няма коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Архив

Скорошни коментари