Когато държавата си демонтираше железниците

Има една велика история на Николай Хайтов от книгата му „Диви разкази“, в която става дума за модернизацията на цивилизацията, най-общо казано. Един майстор на папуци остава без препитание, защото на пазара се появяват гумени цървули, които всички почват да купуват, а папуците на занаятчията никой вече ги не ще. В крайна сметка той почва да се занимава с продажба на бира, и макар да не я харесва и да я смята за „конска пикня“, тя му донася сериозни печалби. Един приятел му дал акъл тогава, че щом светът е почнал да си събува цървулите и да носи гумени обувки, то ще спре да пие ракия и ще пропие бира. Това последното не се сбъдва, или поне по нашите географски ширини, но така или иначе разказът „Когато светът си събуваше цървулите“ е вече класика в нашата литература.

Миналата седмица правителството взе решение да демонтира 130 км железопътни линии. Не да спре да ги експлоатира, защото те отдавна не се използват, а направо да ги премахне. Това са линиите Каспичан – Нови Пазар, Лясковец – Елена, Ямбол – Елхово и 10 км отсечка в София. Доводът – нямаме пари за поддръжка, пък и циганите и без това режат релсите. Ама че може един ден пак да има нужда от тях, че може пак да има пътници и линиите отново да са печеливши, няма такива работи – режи, и това е. Наскоро пък във връзка със споровете около АЕЦ „Белене“ се заговори как нямало нужда да я строим, защото българското население намалявало, а заедно с него и потреблението – ерго, да не си даваме зор, скоро няма да има кой да пъха щепсела в контакта. По подобен начин се развиха нещата с училищата и с детските градини. Няма хора, няма деца, давай да закриваме. Ама един ден може отново да има деца – я стига глупости, кой ще дойде да живее по селата, закривай и продавай. След закриването следваше разпродаване и после разрушаване за строителни материали. А какво да кажем за заводите, селскостопанските постройки, пътищата (които на много места в страната не са от асфалт с малко дупки, а от много дупки с малко асфалт)? Вече повече от 20 години гледам едно и също. Как се демонтира държавата, как се демонтират българите, как се демонтира самото ни присъствие по нашите земи. Най-гадното е, че това се приема за нормално. Така де, като го гледаме всеки ден, години наред, го приемаме за нещо нормално. А който говори за това, че един ден тези железници, училища, заводски и селскостопански постройки могат отново да ни потрябват, го мислят за луд, демагог, или най-често за луд демагог. Декадентството до такава степен ни е обзело, че ние вече приемаме за нормално и това, че един ден ще изчезнем като народ и държава. Или хайде, по-голямата част от нас, българите. Щото нищо не можем да направим, малка държава сме, от нас нищо не зависи и т. н. Като кажеш на някой декадент, че Холандия е 2 пъти по-малка от нас като територия, той ти вика „ама това е Холандия“. Нищо че половината страна е под морското ниво, а най-популярното мъжко име в Амстердам е Мохамед. Холандия било…

Великата история на Хайтов учи, че с прогреса никой не може да се пребори и никой не може да го спре. Декадентското ни настояще пък ни кара да си мислим, че с упадъка също никой не може да се пребори и никой не може да го спре. На мен обаче не ми харесва да гледам как се демонтират железници или продават училища. И не го приемам за нормално. Не смятам, че упадъкът е нормален и не смятам, че е непреодолим. Работя за това да го преодолеем един ден, ако пък не стане, поне ще имам утехата, че съм се борил и съм направил каквото съм могъл. Във времето, когато 100 години след като светът си събу цървулите, България почна да си демонтира железниците.

Няма коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Архив