Когато дойдоха българите…

    Освободителите на Южна Добруджа

Един завет оставили са нам дедите –

велик завет, написан с кървав меч:

– „Деца, на родний край пазете си земите

от подъл враг, кат зеницата на очите

бранете ги от близо и далеч!…“

Винаги когато говорим за нещо минало, ако то не е преживяно или разказано от очевидец, звучи някак абстрактно. Освобождението на България, въстанията, борбата срещу турците, войните за национално обединение все повече се отдалечават назад във времето и се превръщат в приказки. На които някои даже вече много-много не вярват. Има обаче един български край, в който Освобождението още се помни. Но не това от 1878 г., а от 1940 г.

До 1940 г. цяла Добруджа е в пределите на румънското кралство. В началото на септември 1940 г. в Крайова започват преговори за бъдещето на тази изконно българска област. Преговорите се следят напрегнато от всички жители на областта – българи, румънци, турци, татари, руси, немци и гърци. Никой не знае кой ще надделее в българо-румънската преговорна борба. В един момент става ясно, че южната част на областта ще се върне на България, а българите от северната част ще бъдат изселени от родните си места и преселени в българското царство. Настава суматоха – в рамките на седмица румънските колонисти от Южна Добруджа трябва да се изселят на север, а българите от Северна Добруджа да заминат на юг. За кратко време настъпва безвластие – букурещките администратори се изтеглят рано-рано и преди още българските войски да навлязат в освободената област тя става плячка на вилнеещи румънски бандити, които грабят, изнасилват и убиват българите навсякъде, където ги сварят. Точно за това време ми разказа веднъж дядо, когато го питах какво е било да живееш под румънско робство. Той е бил на 7 години и помни добре всичко – както румънския режим, така и Освобождението. Та той ми разказа всичко много картинно и описателно, все едно се беше случило вчера.

Един ден румънският полицай в селото просто си заминал. Хората били наясно, че българите ще дойдат, но някак си не можели да повярват, че ще се случи просто така. Когато заминал обаче ги хванал страх. Въпреки, че селото тогава е било на границата и е щяло да бъде сред първите освободени, точно в граничните райони безчинстващите румънски банди са били най-силни. За да предотвратят навлизането на чети на ВДРО (Вътрешна добруджанска революционна организация) от България с годините румънците изградили плътна мрежа от колонисти по границата, на които дали почти извънредни правомощия. Те разбира се ги използвали не толкова, за да гонят добруджанските революционери от Вътрешната организация, колкото да малтретират местните българи. Същите тези колонисти сега имали няколко дни, за да се изселят и в омразата си унищожавали всичко около себе си. Показателно е дори отношението им към природата – когато се изтегляли, те подпалили Батовската гора, която е най-северната лонгозна гора в Европа и една от най-големите в Добруджа. Както каза дядо – „това което не успяха да изсекат за 20 години, решиха да го изгорят, само и само за нас да не остане“. В тази обстановка на хората не им оставало нищо друго, освен да бягат. Една вечер цялото село се вдига и бяга в гората. Страхът да не ги чуят и разберат къде отиват е бил толкова голям, че копитата на конете са били увити в парцали, за да не тропат, а муцуните на кучетата завързани, за да не лаят. На дядо малкият му брат, тогава бебе на две години, се разплакал и майка му, моята прабаба, го натиснала в едни черги да мълчи и без малко щяла да го удуши. И далеч не е била само тя, още няколко майки в тази нощ е трябвало да рискуват живота на пеленачетата си по този начин, за да не се издадат. Подобни сцени знам, че са се разигравали през 1913 г., когато българите от Източна Тракия бягат от турците, а сигурно и на още много други места в многострадалната ни Родина, ограбена и разкъсана от всички страни и съседи.

Цялата вечер и следващия ден селяните изкарват в неизвестност. Едва в края на деня се осмеляват да проверят дали селото им все още съществува. Връщат се първо мъжете, които заварват опустошени и разграбени къщи, а някои дори са и подпалени. Пак ще дам думата на дядо – „не знам защо, обаче един здрав прозорец не бяха оставили, мамито им моканско. Като не са могли да откраднат джамовете са ги натрошили, нищо да не ни остане.“ Тогава за децата това е изглеждало много страшно, но за възрастните не е било така. Те са знаели, че най-лошото вече е минало. Нали сме живи, майната му на другото, викали си те и се застягали за най-важното. Да посрещнат българите.

Да, така започна и разказа на дядо в началото. Когато дойдоха българите. Българите от свободното царство, които олицетворяват идеала на загубената преди 20 години свобода. Понеже селото е малко в страни от главния път всички опрегнали каруците и се запътили към „вамата“, румънската митница. Там вече имало страшно много народ, но българските войски още ги нямало. В един момент в далечината се показала пушилка и след малко на хоризонта се явила българската конница. От там насетне настанало едно безспирно викане на „Ура“ и „Да живей България“. Малките деца се щурали напред-назад, жените хвърляли венци от цветя пред конниците и на шиите на конете им, мъжете развявали знамена и се прегръщали с войниците. Дядо пресипнал. Възхищението му от онзи момент не беше намаляло с годините – „Все едно по един калъп ги бяха вадили войниците, дядовото. Еднакво високи, със засукани мустаци, накривени шапки, конете със загладен косъм, като за парад се бяха нагласили“. Всеки гледал поне да пипне някой от войниците и да му тикне неща в ръката за из път. Защото това била само първата колона. След кавалеристите марширували пехотинци на път за Добрич, а най-накрая идвали и оръдията. Това е армия, българска работа, не моканска, викали си хората, без да знаят, че десетилетия по-късно израза ще има съвсем друго значение. Впрочем думите „българска работа“ със значение на нещо сериозно и стабилно може да бъдат чути и днес, но само извън България. Там където копнежът по свободата и идеала „Майка България“ продължават да живеят сред българите под чужда власт в съседните страни.

71 години по-късно дядо ми все още помни вкуса на свободата, която е опитал за първи път в края на септември 1940 г. Нещо за което не знам дали да му завиждам или не. Аз и почти всички съвременни българи сме родени свободни. Ние приемаме свободата като даденост и затова никога няма да разберем какво е тя. Защото на нас не ни се е налагало да учим на чужд език в чуждо училище в собствената си родина, защото не са ни били затова, че говорим на български на улицата, защото не сме слушали проповеди на чужд език в построените от нас самите църкви, защото не сме живели в страх само заради това, че сме българи.

И дай боже никога да не разберем.

Няма коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Архив

Скорошни коментари