Последната българка

Елписа Манчо – последната българка в с. Бобощица, Корчанско (Албания).

За първи път отидох в Албания през есента на 2004 г. Отдавна ми се искаше да посетя областите, населени с българи, но нямаше как, защото бяха далече от България, пътищата бяха несигурни и лоши, а и не познавах никой, който да беше ходил там преди мен и да ме упъти. Един мой приятел обаче се съгласи да рискува отиване до там, и се нае да отидем с неговата кола. Така за около 10 дни престой успяхме да обиколим Мала Преспа, Корчанското поле, Мокра, Гора, Елбасан, Тирана, Москополе, Връбник, Билища, като не успяхме да отидем само до Голо бърдо и Кукъска Гора. Запознах се с доста хора, завързах приятелства. Някои от моите приятели вече не са между живите, като покойния председател на Българското дружество „Иван Вазов“ Сотир Митрев. Други не са в Албания от години. Трети пък ги сполетя съвсем различна съдба….

Когато преминавахме границата с Албания при Стенье, македонските граничари ни арестуваха, защото в багажника си носехме песнопойки и книжки за деца, предназначени за българите в Мала Преспа. Беше повикан служител от специалните служби на Македония, който надълго и нашироко ни разпитваше защо искаме да отидем до Албания и какво ще правим там. Забележете – ние излизахме от държавата им, но македонците се интересуваха какво ще правим ние, чуждите граждани, в чуждата държава. След като ни задържаха почти цял ден ни пуснаха в края на деня, само за да ни задържат сега пък албанците на свой ред. Там се принудихме да оставим песнопойките и книжките, и вече по мръкнало влязохме в Албания. 10 метра след КПП-то асфалта свърши и ние попаднахме на разоран и издълбан черен път, без да знаем къде отиваме. Спряхме, и докато се чудехме какво да правим, точно в този момент една кола излезе зад нас, също спря, и от нея излезе човек, който решително се запъти към нашия автомобил. Вече се бяхме настроили да очакваме най-лошото, и тъкмо когато се канехме да почваме да се бием и се оглеждахме дали от храстите няма да изскочат и други мъже, човекът най-вежливо и приятелски ни попита дали има къде да спим. Оказа се, че бил след нас, разбрал какво се случва, видял, че сме българи, и решил да ни помогне. Така се запознахме с Вангел Гаджето, както се представи, който се занимаваше с търговия и чат-пат контрабанда. Ние питахме за хотел, той ни каза, че най-близкият е в Корча на 2 часа път, от които половината по черен път, и веднага ни покани да спим у тях. Приехме без да се колебаем. У тях ни посрещна жена му и детето му, които ни се зарадваха така, все едно сме стари роднини, които отдавна не са им идвали на гости. Вечерта пихме ракия „Сливенска Перла“, защото Вангел каза, че като българин пиел само българска ракия, и когато легнахме в леглата си, имахме чувството, че сме си у дома.

В следващите дни се запознах с десетки българи. Всички до един изразяваха горещи български чувства, искаха да имат български паспорти, искаха децата им да учат български, искаха да има българско консулство в Корча, за да не им се налага да ходят за най-дребни неща до посолството в Тирана. Няма да забравя как ни заведоха до старата българска гранична застава на планината Галичица, наричана тук Иван планина, и докато разглеждахме бетонната сграда, която не беше мръднала през годините, нашият водач със страхопочитание рече „ова е правено от бугарите, с бугарска рака, нема рушенье. Сериозна работа – бугарска работа“. Тук за първи път чух израза „българска работа“ със съвсем друг смисъл от този, който ние българите в България сме свикнали да го чуваме. Ходих до Връбник, най-източното албанско село до гръцката граница, в което живееха тогава 250 жители, само българи, и в което имаше училище с 1 дете. Ходих до Бобощица и Дреново, последните български села в Корчанското поле, в които обаче българите вече бяха останали по една шепа народ – 27 души в Бобощица и 45 в Дреново. И в двете села вече преобладаваха власите и албанците. Тогава в деветте села на Мала Преспа, която обиколихме нашир и надлъж, живееха 10 000 души, всички до един българи.

През следващите години посещавах тези области отново и отново. Нищо от това, което българите искаха да им се случи, не се случи. България не откри нито консулство, нито отвори училища за тях. Едва през 2017 г. след български натиск Албания призна българите за малцинство. Но от това не последва нищо. Единствено управляващите към този момент България „патриоти“ от ВМРО-БНД започнаха по-учестено да продават български паспорти на албански българи, използвайки по най-нечистоплътен начин желанието на нашите сънародници там да се интегрират пълноценно към останалите българи. По ирония на съдбата човекът, с когото бях през 2004 г. в Албания, днес е депутат в Народното събрание точно от тази партия. Сега онова, което искаха българите от нас тогава, зависи до голяма степен от него, но какво прави той вече стана ясно.

Точно поради тези причина реших да отида отново преди месец, за да видя на място как стоят нещата. Сега, няма да кажа „доплака ми се“ от това, което видях, но ще ви кажа, че ме заболя сърцето. Сега ще разберете защо.

Населението на Мала Преспа се е стопила двойно за тези 15 години от 2004 г. насам. Днес там живеят не повече от 5000 души. Жителите на Връбник, единственото чисто българско село в Корчанско, са се стопили до около 40 човека и са намалели повече от 5 пъти в сравнение с 2004 г. Училището там отдавна е затворено. В Дреново са останали около 20 българи, а в Бобощица има едва 1 човек от български произход. Тъй като там живееше един забележителен българин, Ильо Кунешка, реших да отида и да се запозная с последния българин в селото. Оказа се жена, Елписа Манчо, на преклонна възраст. Благодарение на Софика Мале, българка от Глобочани, Мала Преспа, баба Елписа имаше инсталирана българска телевизия (Булсатком), и гледаше и слушаше български новини, музика и забавни предавания. Защото иначе просто няма с кого да говори на български. Тя е последната българка в това някога легендарно българско село, устояло на столетен албански натиск. Когато заговорихме с нея за покойния Ильо Кунешка, тя се развълнува и рече „Ильо ми каза, дека кога умре, нема с кой да приказвам на кай нас“. И продължи – „само с мачката мога да приказвам на болгарцки, ама тя не разбира“. Мачката е котката, ако не сте се досетили…

Междувременно в Корча, където има от няколко години крепко българско дружество с 1500 членове,  развиват своя дейност гръцко и румънско консулство. Българско консулство, нито пък български културен център, както може да се досетите, няма. България не подкрепя по никакъв начин дейността на това дружество. Единствената помощ за него идва от фондация „Българска памет“ на Милен Врабевски, която покрива част от разходите на организацията по местното българско неделно училище, наема на офиса и режийните разноски. И това е – официалната българска държава липсва напълно. А да ви разказвам ли, че в момента в Албания има местни избори и за поста на кмета в община Пустец (обхващаща цяла Мала Преспа) се борят двама кандидати, от които единият, промакедонският, е подкрепян изцяло, официално и неофициално, от македонската държава, докато другият кандидат, приятелски настроен към България, не е получил дори и елементарна морална подкрепа? Айде няма да ви разказвам, а резултатите от изборите, които ще са на 30 юни, можете отсега да ги отгатнете.

Е, кажете, как да не ви заболи сърцето? Докато разговарях с баба Елпи, както ѝ казват на галено, се замислих какво очаква останалите българи в тези най-далечни западни български краища? Не ми дойдоха никакви хубави мисли… С описаните по-горе тенденции след още 15 години българското присъствие в тези стари и хубави български земи вече ще е само спомен. Това при условие, че България продължи по същия начин, както и досега, да не се интересува от съдбата на своите сънародници тук. Но хайде сега да сложим ръка на сърцето и да си кажем – нашата държава не се вълнува от съдбата на нас, българите които живеем в нея, та какво остава за българите, живеещи в чужбина?

2 Коментара

  1. Анелия's Gravatar Анелия
    17.06.2019    

    От 30 години това не е наша държава, а и от преди това тези истински българи са били разменна монета в междудържавните политики на Балканите.
    Трябва да си върнем държавата първо, а след това и хората.

  2. 18.06.2019    

    Така след няколко годинки само, ще пристигат бивши българи от чужбина и ще нижат тъжни разкази за последните българи в България. Някой от тях ще обясняват дори на света колко велика държава и народ сме били, но ще пропускат частта, в която същият този „велик“ народ е позволил да се гаврят с него и децата му разни българоговорящи мюсюлмански мутри. В крайна сметка подаряващите родината ни не са виновни повече от заспалата нация, която им позволява това. След като за нещото наречено стандарт, евроатлантически ценности ………, този противен народ гледа и се радва да затриват род и родина, не заслужава да има такава.

Вашият отговор на FuckEU Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Архив