Наскоро ми попадна едно изказване на известния турски ибрикчия и доносник Иво Минджев, в което той отрича турското робство. Само русофилите, казва еничарина, били твърдели това, нямало било такова нещо, българите били щастливи под турското управление. На всичкото отгоре никой българин от епохата не бил твърдял такова нещо, Вазов, „известният русофил“, бил измислил турското робство, то било литературна алегория и т. н.

Значи, по принцип с ибрикчии не се спори. Ибрикчиите просто се хващат за гърлото и се удавят в собствените им ибрици. Има обаче един документ, който е толкова трогателен в своята неподправена мъка и печал, че след неговото цитиране трудно би могло да се каже нещо повече. Защото става дума за некролог.

На 12 юли 1870 г. в българския град Зайчар, намиращ се в Сърбия, умира дядо Иван Кулин, последният български кнез в Северозападна България, легендарен войвода и комита, един от водачите на Видинското въстание през 1850 г., знаменосец и помощник на Раковски при изграждането на Първата българска легия в Белград. В некролога, издаден от неговите синове, пише следното – „Като член на българския комитет в Букурещ и като истински поборник за освобождението на своя народ занесе в студения гроб мисълта, че ще умре като роб, преди отечеството му да бъде освободено, както и стана.“

Според ибрикчията войводата, който между другото е известен русофоб, е бил два пъти свободен – хем като турски поданик, хем като жител на свободна Сърбия. Само че тогавашните народни водачи ясно са осъзнавали, че Отечеството им е поробено и това е терзаело душите и сърцата им всеки божи ден. Докато за тогавашните и днешните турски подлоги никога не е имало значение кой управлява, стига копанята с помията им да е пълна, а те да са нахранени.

Няма какво повече да се добави. Както са казвали хъшовете – Да живее България, и смърт на предателите!