Когато България беше велика сила и Трансилвания, Унгарската пуста, Банат, Карпатска Рус и Източна Словакия говореха на български

Известно е, че през периода от VI до IX в. се извършват големи промени в славянския свят – това е преди всичко разселването и установяването на южните славяни на Балканския полуостров и, от друга страна, движението на източните славяни на север, изток и отчасти на юг, както и движението на западните славяни на запад. За южните славяни това движение довежда до промяна на техните основни местоживелища, за източните – разширяване на територията им в северозападна посока, като основният им етнически и политически център си остава Средното Поднепровие.

Прародината на съвременните южни славяни — склавините (по-късно известни като български славяни), сърбите и хърватите — се простира между Горна Висла (като обхваща и двата бряга на реката) на север, и Сан и Днестър на изток, като на запад достига земите на чехите. Невъзможно е да се определи вътрешното разпределение на склавините, сърбите и хърватите в тази територия, но в своето движение на юг те, и по-конкретно склавините, постепенно заемат цялата територия между Днестър на изток и Средния Дунав на запад. Следователно в едно продължително време етническата граница между източните и южните славяни минава по реките Сан и Днестър, като Карпатите остават изцяло в територията на южните славяни (склавините). Тази граница е потвърдена и по археологически път.

След изселването на склавините през VI в. и на сърбите и хърватите през VII в. територията на южнославянската прародина на север от Бескидите е заета за продължително време от тези хървати, които не се преселват на Балканския полуостров. Тази територия е известна в съчинението на Константин Багренородни с названието „Велика” или „Бяла Хърватия”, чиито центрове са Краков на Горна Висла и Пшемишъл на Горен Сан (в дн. Полша). През X в. заедно с разселването на източните славяни в югозападна посока и с издигането на Киевска Рус, източните белохърватски земи постепенно са подчинени от киевските князе, а населението им е асимилирано от източните славяни, като приема етнонима „рус“. В етническо отношение този процес е твърде улеснен поради изключително близкия общ произход на двата народа. Кога точно става това, е трудно да се определи, но от древноруската летопис „Повесть временных лет” се вижда, че през първата половина на X в. белохърватите около Пшемишъл още пазят своята племенна цялост, макар и да се намират в зависимо положение спрямо руските князе. За последно те се споменават като обособена общност едва през 992 г., когато киевският княз Владимир I предприема поход против тях: „Въ лѣто 6500. Иде Володимиръ на Хорваты”. Как завършва този поход, не е известно, но като се има предвид, че след тази дата белохърватите вече не присъстват в историческите извори, трябва да се предполага, че именно по това време те са окончателно присъединени към Киевска Рус. Що се отнася до западните белохървати около Краков, по времето, когато управлява първия полски княз Мешко I (960 – 992), те са включени в територията на новъсъздадената полска държава. Западните белохървати обаче не са асимилирани от възникващата полска народност. Те приемат християнството в неговия източно-православен обред още по време на мисията на св. Методий сред висляните в кр. на IX в., докато Полша е покръстена почти век по-късно, едва през 966 г., и то в западния католически обред. В случая религиозният фактор се оказва по-силен от етническия, доколкото към този период близостта между оформящите се по това време славянски народности е изключително силна и белохърватите биха се асимилирали еднакво добре както сред русите, така и сред поляците. Киевска Рус обаче приема източното православие от България и Византия през 988 г. и това предопределя постепенното приемане на етнонима „рус“ не само от източните белохървати, които са включени в състава на древноруската държава, но и от западните белохървати, които остават завинаги в състава на Полша. Така през XI в. източните славяни плътно опират билото на Карпатите от север.

Земите южно от Карпатите имат различна политическа история. Територията на Среднодунавската низина става ядро на възникналия през 567 г. Аварски хаганат, който за изключително кратко време успява да подчини склавините (българските славяни) в Трансилвания и Карпатската област. Склавините започват да се оттеглят от центъра на аварските територии в посока към карпатската периферия и планинските райони на Бескидите и Татрите, които не се контролират от хаганата. Аварския хаганат изживява бърз и бурен възход, но след 626 г. претърпява тежък упадък, когато понася серия от военни поражения, нанесени му първо от Византия, после от разбунтувалите се срещу него славяни както на запад, където възниква държавата на Само (626 – 661), така и на изток, където възниква Дулебския племенен съюз. На финала аварите понасят поражение и от българите, които по това време извоюват своята независимост при управлението на хан Кубрат (628 – 665). По-късно, при управлението на сина на Кубрат, Аспарух (665 – 700), българите се установяват на Балканския п-ов и по този начин стават южни и източни съседи на аварите, които все пак успяват да удържат контрола над централните си земи за още почти 150 години.

В края на VIII в. и началото на IX в. обаче политическата карта на Европа претърпява големи и решителни промени. Освен Византия се издигат и заемат обширни територии още две държави: на франките в Западна Европа и на българите в Източна Европа. Между двете държави са разположени хаганството на аварите, а на север от големия завой на Средни Дунав – независимите княжества на западните славяни. В последното десетилетие на VIII в. в серия от военни походи франкската войска завладява западния дял от Аварското хаганство и се доближава до българските предели.

С поемането на властта хан Крум (803 – 814) очевидно е изправен пред необходимостта да осигури западната си граница. При един евентуален конфликт с новия мощен съсед се налага да заеме по-изгодни позиции и още на първо време да го отдалечи от вътрешните области на българското ханство. Наред с това без съмнение хан Крум не може да остане безучастен, ако франките подчинят неговите сънародници по тези земи – както склавини, така и българи. Разполагаме c едно известие за действията на българите срещу Аварското хаганство в „Лексикона” на Свидас. Там се съобщава, че българите „унищожили аварите” и част от тях са пленени. От този текст и последвалите събития може да се заключи, че българите заемат източния дял на Аварското хаганство и около 805 г. слагат край на съществуването му.

От този момент започва българската власт в земите на север от Карпатите, която в някои краища на Трансилвания оцелява чак до 1015 г. Присъединяването на тези земи към българската държава не е обикновено завладяване на чужди територии, а обединяване на земи с българско (славяно-българско и прабългарско) население. Следователно това териториално разширение не е резултат на някаква българска „експанзия”, а държавно-политически процес, подобен на този при изграждането на Киевска Рус (изграждайки своето основно териториално-политическо ядро около Киев и Новгород, тя постепенно с оръжие в ръка включва в своята територия всички източнославянски племена и етнически групи) и Полша (създадена около териториално-политическото ядро на поляните в Гнезно).

Не е възможно да се определи точно българо-франкската граница при хан Крум. Очевидно нито Тиса, нито Средни Дунав могат да се приемат като разграничаващи териториите на двата нови съседа. В българската държава са включени обширни територии на север и запад от Карпатската верига: Седмоградско (Трансилвания), Войводина, Банат и Голямата унгарска низина (Алфьолд), Източна Унгария, Източна Словакия и Закарпатската област на Украйна, т. е. целият басейн на Тиса. Пряката власт на Плиска тук е наложена от силата на българското оръжие, но се опира най-вече на българското и славянското население в този край. Докато на североизток от България са разположени териториите на източните славяни, по западната ѝ гранична област се простират земите, населени с повече или по-малко независими славянски племена: белохървати, висляни и моравци. През 822 г. моравците начело с Моймир (822 – 846) се обособяват в самостоятелно княжество Великоморавия, което става западен съсед на България.

Няма изрични и преки данни къде точно е минавала северозападната граница на България. Обаче все пак може да се определи, като се вземат предвид сведенията на чешкия летописец Козма Пражки (1045 – 1125), докъде се е простирала Великоморавия на югоизток при нейната най-голяма мощ. Той съобщава, че княз Святополк „подчинил не само Бохемия, но също и други области от река Одра и оттам по посока на Унгария – до реката Хрон” (qui sibi non solum Bohemiam, verum etiam alias regiones, hinc usque ad flumen Odram et inde versus Ungariam, usque ad fluvium Gron subiugerat…).

Козма Пражки се запознава както със земите на Унгария, така и със сведения за миналото им по време на пътуването си през 1097 г. до унгарската столица Естергом. Така че той събира данните си на самото място – Естергом е разположен срещу устието на едноименната р. Хрон. На пръв поглед е странно, защо той не говори за България, на която тези земи само преди един век са били подвластни. Обяснението е, че по негово време България вече не съществува като независима държава и се намира под византийско владичество. Затова Козма назовава само тогавашния съсед на моравците и владетел на тези територии – Унгария. Във всеки един случай пражкият летописец е могъл да се осведоми точно докъде се е простирала властта на Великоморавия. Следователно с голяма доза сигурност може да се приеме, че Хрон (ляв приток на Дунав преди големия му завой в южна посока) някога е разделяла владенията на великоморавците и българите и е служела за граница между държавите им.

В подкрепа на това могат да се приведат и други изворови свидетелства. От една страна, това са легендарните сведения в анонимния летопис „Деянията на маджарите” („Gesta hungarorum“), където, макар и мъгляво и неопределено, се говори за управляващи първенци в междуречието на Дунав и Тиса, чийто произход е български — Салан, Лаборец (Лоборчи, Алп Барс), Менемороут и др. От друга страна, по тези места са запазени и много топоними и някои писмени сведения, които показват наличието по десния бряг на Тиса, в днешна Източна Словакия и Закарпатска Украйна, на население от югоизточния славянски клон – българските славяни.

По въпроса за северозападната българска граница и контрола на България над териториите, които няколко века по-късно ще станат ядро на формиращата се русинска (карпато-руска) народност има и друго становище. Представители на чешката и словашката историография, като Б. Дудик, Р. Дворжак, Б. Бретхолц и В. Новотни, поставят югоизточната великоморавска граница по р. Тиса, а австрийците А. Хюбер, Фр. Дюмлер и Фр. Кронес, както и унгарците X. Марцали, Ш. Боровски и Дюла Паулер не могат да решат категорично въпроса за етническата принадлежност на славянското население по десния бряг на Тиса, т. е. дали през разглежданата епоха то е протословашко или българско. Но има и други свидетелства за наличието на българско население по тези земи, доказващи и политическия контрол на България над региона. Наличието на имена на географски обекти в областта и езикови заемки в унгарския и словашкия език, които са от български произход, дават допълнителна тежест при решаването на този казус.

Въз основа на дадените в „Деянията на маджарите” стари топоними унгарските езиковеди О. Ашбот и Я. Мелих застъпват становището, че славянското предмаджарско население на изток от Дунава, както и в поречията на Слана, Хорнад, Ондава и Лаборец е било от клона на българските славяни и че северозападната граница на българската държава през IX в. е била по р. Хрон. Техните възгледи са доразвити с някои допълнителни исторически доводи и съображения от унгарски историци, като Г. Фехер, Б. Хоман и други, а също и от чешките им колеги Л. Нидерле, В. Халупецки, Й. Мацурек, Фр. Дворник и др. Нещо повече, разглеждайки славянските поселения в басейна на Тиса, О. Р. Халага счита, че българският етнически елемент и държава стигат до Татранско-Матранската преграда, като българският характер на населението в днешна Източна Словакия, както и в днешна Закарпатска Украйна, не се поставя под съмнение. Неговият сънародник и известен езиковед Ян Станислав добавя някои „южнославянски” по словообразуването си топоними в Нитранската околност и „византийско-славянски форми на имена, обикновени у южните и после у източните славяни” в средновековна Словакия. Станислав стига до следните интересни изводи: 1) в град Нитра и неговата околност „се полага грижа за старобългарската книжнина и култура“ 2) „фактите от топонимията и историческите извори свидетелствуват, че на територията на днешна Словакия в IX в. е била позната културата на старобългарската книжнина”.

От всичко казано става ясно, че в нач. на IX век България поставя под свой контрол цяла Трансилвания и всички полета южно от северозападните разклонения на Карпатите – Бескидите и Татрите. Територията, на която по-късно ще възникне русинския етнос, става част от активния етнодемографски процес по формирането на българската народност. И тук, както и на юг от Дунав, започва процес на сливане на местното прабългарско и славянско население в единен български народ. Този процес обаче е прекъснат от мощното нашествие на унгарците, които през 894 г. и 895 г. на няколко последователни вълни нахлуват в Трансилвания и Панония, унищожавайки местната българска власт. Опитите на локалните български управници Салан и Лаборец (Лоборчи, Алп Барс) да ги спрат са неуспешни, а усилията за българска контраофанзива от страна на Глад и Менемороут се провалят.

Маджарското нашествие през 894 г. слага край на българската власт над тези земи, но не води и до трайното установяване на унгарска администрация. През първите години след „завоеванието на родината“, както се нарича това събитие в унгарската историография, земите южно от Карпатите, Бескидите и Татрите остават под номинално унгарско върховенство, но без да са пряко инкорпорирани в системата на седемте унгарски племена. Чак с официалното приемане на християнството от Рим и получаването на кралска корона за унгарския владетел Стефан (Ищван) през 1000 г. Унгария може да се приеме за конституирана държава. Едва след началото на XI в. унгарските граници се придвижват на север и изток, за да се стабилизират трайно на гребена на Карпатите.

През целият този период местното славянско и българско население продължава да пази християнските традиции. Българите в района приемат християнството през 864 г. Още преди унгарското нашествие тук започва да се разпространява и християнското богослужение на старобългарски език, макар че времето за това е много кратко – от 886 г., когато Климент, Наум и Ангеларий бягат в България, до 894 г., когато идват маджарите, има период от едва 8 години. Само че дори и българите да губят своята политическа власт над северния карпатски басейн, те запазват църковната. Унгарците в продължение на почти век след идването си в Панония остават езичници и не се занимават с религиозните въпроси на периферните си територии. Това се потвърждава от косвеният факт за разпространението на кирилицата тук. Тя е създадена от Климент в България и е предназначена за нуждите на българската гражданска и църковна администрация. Утвърждаването ѝ тук по време, когато българските граници са се оттеглили далеч на юг, подсказва продължаващо българско църковно и културно влияние по тези земи. Така когато в крайна сметка унгарците приемат християнството от Рим и се включват в сферата на западната католическа култура, районът, в който ще се оформи бъдещата русинска народност, остава неразделно свързан с източното православие и богослужението на старобългарски език.

Започва обаче бавен процес на смесване на местното славянобългарско население със завоевателите на тези земи – маджарите, както и с придошли след XI в. източни славяни от териториите на бившата Киевска Рус. Все пак старото българско население успява да запази своя етнически облик още няколко века. Дори в края на XIII в. в днешна Централна Словакия сред православното население в Спишкия район (Татрите) българите все още преобладават. За това може да се съди по известието, че през 1286 г. православните обитатели на областта – „българи, кумани и други схизматици” – се вдигат на борба срещу латинското духовенство и по-специално срещу управата на владенията на Спишкия манастир. Впоследствие обаче българското население в тази покрайнина е асимилирано от все повече взимащите надмощие източни славяни.

През XI в. източнославянската колонизация продължава своето движение в югозападна посока, като пресича карпатския хребет и прониква в унгарските земи, населени в същото време и със славянобългарско население. По такъв начин през XI в. и следващите векове в земите на юг от Карпатите се осъществява значителен и продължителен контакт между българското и източнославянското население, който води до постепенното сливане на двата етнически елемента. Извършването на този процес е обусловено от общия произход на двата народа, от тяхното кръвно родство, както и от общата православна религия – по същия начин, както това се случва с белохърватите на север от Карпатите. Това смесено българо-руско население, в което през следващите векове взема надмощие все повече руският елемент, в религиозно отношение след 1018 г., когато България пада под византийска власт, принадлежи към руската православна митрополия в Киев.

Това е бавен, но необратим процес, който трае няколко столетия. Постепенно това население започва да бъде наричано от околните народи (словаци, унгарци, поляци и немци) „руси” и с течение на времето напълно се приобщава към древноруската етническа общност, която му остава единствената съседна православна народност. По-късно, когато през XIV в. започва разпадането на Киевска Рус, то води след себе си постепенното обособяване на съвременните четири източнославянски народности – руси, белоруси, украинци и русини. Така едновременно с появата на русинската народност се оформя и новият етнополитически топоним на картата на Европа – Карпатска Рус.

Кои са днешните спомени за времето, когато Трансилвания, Унгарската пуста, Банат, Карпатска Рус и Източна Словакия говореха на български? На първо място топонимията – всички тези земи изобилстват от български имена на градове, села, планини и реки. Името Пуста, с което е известна цяла Източна Унгария, е изцяло българско и показва ясно какво е представлявала (и чия е била) тази земя през IX и Х в., нещо повече, името на Пеща, източната половина на унгарската столица Будапеща, също е българско по произход. Немците и досега наричат Пеща с името Офен, което на немски означава пещ. От друга страна ако човек обикаля Трансилвания и гледа само имената на селата, градовете и реките, няма да разбере, че е излязъл от България. Когато преминаваш планината Карпати (от старобългарски „карпа“ – скала, сиреч Скалисти планини) през прохода Предял излизаш в град Брашов, до който се намира Ръжнов, а след него е замъкът Бран. Малко по на север са изворите на р. Слатина, която преминава покрай Турда (от старобългарски „турда“ – солна мина), а още по на север е град Бистрица, намиращ се в подножието на Родни планини. Примерите не са десетки, а стотици. Днес българите в тези земи обаче са отдавна претопени – едни сред румънците, други сред унгарците, трети след словаците, четвърти след русините, и само малката българска общност в Банат продължава да мъждука все още и да пази спомена за времето, когато тези огромни земи бяха наши и в тях се говореше само на български…