Единен народ живее, сам своята съдба кове…

Когато през 1815 г. Наполеон е разбит при Ватерло последният, който остава да се бие на бойното поле, макар и вече да е явна загубата, е маршал Ней. След като командваната от него императорска гвардия е обкръжена от англичаните и прусаците той получава предложение за капитулация. Тогава Ней отговаря с фраза, която остава в световната история – „Гвардията умира, но не се предава“. Боят продължава до нощта, когато в падналия мрак отделни гвардейски части успяват да се измъкнат от обсадата. При пристигането си във Франция обаче разгромените войници трябва да изпитат още едно унижение. Наполеон е паднал отново от власт, а новото/старо роялистко управление започва гонения срещу всички, подкрепили първия френски император в последната му авантюра. За да прекрати гоненията, Ней се предава на властите, които започват съдебен процес срещу него. Въпреки, че му е предложена пълна амнистия, ако се отрече от подкрепата си за Бонапарт, той отказва с ясната мисъл, че това ще го обрече на смърт. В края на 1815 г. той е осъден на разстрел. Заради огромната му популярност и заслуги към Франция му е дадено правото да застане пред стрелците без кърпа на очите и да даде сам командата „Огън“.

Това е пример от световната история. Давам него, защото е показателен как се защитават принципи, вяра, чест и свобода. В наше време подобна постъпка би се окачествила по друг начин. Най-кратко казано – като глупост. Конформизмът, слагачеството и подмазването пред който и да е в името на личното оцеляване са издигнати в култ. Именно те изсмукват и унищожават последните съпротивителни сили на българската нация. Защото постоянно ни се внушава, че нищо не можем да променим, че каквото и да правим, все ще си остане същото, че няма алтернатива на сегашния декаданс, че някой някъде „горе“ се е разбрал и договорил за нашите съдби и че всичко ни е предначертано. Няма такова нещо. Животът ни е такъв, какъвто сами си го направим, и дали някой друг ще решава за нас вместо нас, зависи само и единствено отново от нас. Ако се предадем, предаваме не просто себе си – предаваме родителите, децата и страната си. Ако се борим, не е сигурно дали ще победим. Но едно е сигурно. И да паднем, ще знаем, че сме дали всичко от себе си до последно, а не сме се спотаявали, мрънкали и бездействали.

А като стана дума за примери, в една стара българска легионерска песен от Втората световна война се пее така:

„От Черно море до Охрид,

и от Дунав до Бялото море,

единен народ живее,

сам свойта съдба кове…“

Примери – бол. За нас остава изборът.