Моят приятел Първан Симеонов има едно много интересно определение за модерното правозащитно движение у нас. Нарича го либерален фашизъм. Когато го чух за първи път, ми стана смешно, но после, опознавайки представителите на различни български правозащитни организации, осъзнах до каква степен това определение отговаря на истината. Тези хора не приемат нищо от тезите на другомислещите, те са винаги прави по презумпция, за тях всички са виновни до доказване на противното и въобще не се свенят да лепят най-произволни квалификации на опонентите си. В стремежа си да обвинят всеки несъгласен с тях или нарочен за дискриминатор-расист-ксенофоб-шовинист те стигат до краен тоталитаризъм, превръщайки се в огледален образ на това, срещу което се „борят“. Без да имат сериозни основания или доказателства, сеят обиди и издават присъди, опиянени от чувството за пълна безнаказаност и усещането за последна инстанция по проблемите, свързани с човешките права.
Ярък пример за една публикация в последния брой на списание „Обектив”, печатното издание на Българския хелзинкски комитет. В коментар към състояла се дискусия относно забраната за снимането на жени със забрадки в паспортните снимки авторът, който би трябвало да бъде просто водещ на разговора, си позволява не просто да взема страна, но и да дава крайни оценки. Нещо, което би трябвало да направят читателите. С твърдения като „Тяхната аргументация, когато въобще има такава, се свежда до заклинанието, че „законите важат за всички” либералните фашисти ни повече, ни по-малко искат да кажат, че законите не трябва да са еднакви за всички. Авторът на коментара очевидно може и да чете мисли, както се вижда от изречението „Тези хора, макар почти никога да не изказват тайните си мисли, се боят от другостта, ненавиждат я, не могат да я „смелят”, не могат да живеят с нея и така, може би без да го осъзнават, я правят свой враг.” Това е еманацията на либералния фашизъм – съвсем по оруеловски, коментиращият професионален „правозащитник” осъжда не просто поведението, но дори и мислите на заподозреният, и впрочем предварително осъден, субект. Според него „това, че „всички са равни пред закона” е демагогия, продиктувана от „патриотарски страхове”. И за да е пълна победата на здравите сили, либералния фашист задава тържествуващо един последен въпрос в своя коментар – „ако забрадките чак толкова пречат на разпознаването на лицата на жените, как го правят полицаите в десетки страни (не само мюсюлмански), където на мюсюлманките е разрешено да се снимат със забрадки?” Този въпрос действително няма отговор в дискусията, но единствено и само поради простата причина, че никой не го зададе. А и какво тук значат някакви си въпроси, след като либералния фашист може да чете мисли и за него са ясни предварително всички отговори.
В завършек ще добавя, че самата дискусия не е предадена на 100% коректно, липсват важни моменти от изказванията на всички участници, а на някои места има и откровени неточности, да не кажа „редакторски“ намеси. Целият разговор се записа на запис, но той няма как да бъде чут. На либералните фашисти няма да им е изгодно. Те предпочитат да дават крайните оценки, а не читателите/слушателите сами да си правят изводите.
Текста на коментара и дискусията виж тук http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv17802
