Предадените доброволно от България на Турция земи и води – хроника на едно национално предателство

Много малко хора знаят, че една част от границите на нашата страна все още не са определени. Тук не става дума за това, че повече от половината български земи към момента се намират извън територията на държавата ни, а за нещо съвсем различно – за морските ни граници. Те, за разлика от сухоземните граници, които са маркирани, продължават да не са съвсем точно „разчертани“. Причината е тривиална – в морето няма как да се сложат гранични пирамиди, а когато се прибягва до шамандури, те доста често биват отнасяни от щормове и после трудно се поставят точно на предишното си местоположение. Такъв е случаят в граничния ни спор с Румъния, който се дължи на това, че шамандурата, сложена през 1951 г. по споразумение на граничните власти на двете страни на около 4 км от брега по паралела на сухоземната граница, е унищожена от румънците в нач. на 90-те год. на ХХ век. От тогава насам румънците упорито отказват да се сложи нова, настоявайки че мястото ѝ всъщност е било с неколкостотин метра на юг в българската акватория, с което всъщност искат да заграбят български териториални води. Подобен, но много по-сериозен като генезис и последици, е и спорът ни с Турция за водите на р. Резовска и Резовския залив.

Морската ни граница с Турция, която фактически се явява и външна граница на Европейския съюз, е установена преди 21 години – на 4 декември 1997 г. със Споразумение между Република България и Република Турция „за определяне на границата в района на устието на река Резовска (Мутлудере) и разграничаване на морските пространства между двете държави в Черно море“. С решение № 26 от 3 юни 1998 г. Министерският съвет одобрява подписаното споразумение. На 24 юни 1998 г. ХХХVІІІ-то Обикновено народно събрание приема Закон за ратифициране на споразумението. То е обнародвано в Държавен вестник, бр. 68/30.07.1998 г. и влиза в сила от 04 ноември 1998 г.

Преди да се стигне до това споразумение обаче (което, както ще се окаже по-късно, също не решава впоследствие граничния спор) България и Турция в продължение на години водят тиха и необявена война за точното разграничаване на заблатения лонгозен лиман, в който се разлива Резовска точно преди вливането си в Черно море. Тъй като при определянето на българо-турската граница през 1913 г., а и по-късно при демаркацията на границата през 1934 г., на лимана не е обърнато никакво внимание, той на практика остава неразделен. Възползвайки се от липсата на точно обозначаване на границата със съответните знаци, турската страна още през 40-те години на XX век започва изграждането на дига по средата на лонгоза – от мястото, където той опира в планината в посока към устието на реката. Това са минимум 2 кв. км площ, от която на България би трябвало да се пада половината. По това време лонгозът обхващ цялата дъга на крайбрежието от Резово до насрещното турско село Ая Стефанос, дн. Бейендик. Стигайки до устието, турците свиват дигата наляво към нашия бряг – именно с цел да преградят по-голямата част от тила на Резовския залив, т. е. лимана, и в крайна сметка да изтикат реката плътно към нашия бряг. Което и става. Към този момент страната ни се намира в сложна вътрешно и външно политическа обстановка (участваме във Втората световна война, извършен е преврат на 9 септември, започва налагане на комунистическата система) и действията на турците не предизвикват никаква реакция в София.

Вторият етап на турската експанзия към България е през 60-те и 70-те години на ХХ в. Той се бележи с това, че турците, стъпвайки с дигата на пясъчната ивица на залива, започват рязко да избутват реката на север от тяхната гранична вишка, т. е. към нашия бряг, насочвайки я буквално под крайните къщи на Резово. По този начин устието на реката се премества с почти 2 км на север, като турската страна започва да внушава на България и на света, че от тук вече трябва да тръгне линията на делимитацията на морските пространства, т. е. на териториалното море, континенталния шелф и изключителната икономическа зона. С оглед на това свое твърдение тя започва да прави всичко възможно, за да удържи реката в това удобно за нея положение, което на практика означава завземане на наша територия и акватория (България губи половината Резовски залив, 90% от Резовския плаж и в перспектива стотици квадратни километри черноморска акватория). Освен това тези турски действия подлагат българския бряг на интензивна абразия, която заплашва да подкопае и срине дори самото село Резово. Като връх на всичко турците започват да изграждат откъм реката последователно три скални буни с цел укрепване от абразивни процеси на новия турски бряг, като така навлизат в Резовския залив с около 200 м.

Този път турските действия не остават без последици от българска страна. България остро и последователно реагира с поредица от дипломатически ноти, като въпросът се поставя и при срещите на високо равнище между правителствените ръководители на двете държави, но резултатът от всичко това е, че след всяка българска реакция турската страна още повече ускорява темповете на строителството на хидротехническите съоръжения. След като България изчерпва всички мирни средства за спиране на строителството, някъде в края на 70-те години на ХХ век започва на свой ред да изгражда дига от земнонасипен тип откъм нашия бряг на реката с цел защитата му от по-нататъшно размиване. В един определен момент от двете страни на р. Резовска се струпва огромно количество строителна техника и разбира се – хора. Турците първи започват да концентрират и военни сили в района, на което българското ръководство отговаря мълниеносно, и за много кратко в Резовско се струпват огромни военни сили. Така през лятото на 1979 г. двете държави, които представляват югоизточните флангове на двата военни блока – НАТО и (бившия) Варшавски договор, стигат до ръба на военен конфликт.

До военен конфликт, както е известно, не се стига, тъй като Турция в крайна сметка прекратява агресивното строителство пред българския бряг, а България успява да укрепи своя и така да спре ерозията. Така военният сблъсък се обезсмисля и войските се оттеглят. Резултатите като цяло обаче не са в наша полза. Българският бряг е укрепен, но с цената на жертването на вече загубените лонгозни земи и Резовския плаж, както и със загърбване на българските интереси с оглед делимитацията на морските пространства. Защото онази точка на брега, която нормално, при естествени условия, служи като начална, изходна точка за делимитацията на морските пространства, остава отместена на север, т. е. към нашия бряг, с около 2 км.

Доволни от това развитие на нещата турците започват да предлагат на България подписването на такъв договор, с който тя да признае заграбването на нейните земи и води. Българските държавни и правителствени ръководители отказват каквито и да е преговори, настоявайки Турция да разруши изградените диги и буни и да върне течението на реката в естественото му русло. Нещата се променят много бързо с идването на власт на правителството на Обединените демократични сили, начело с Иван Костов, когато само за няколко месеца е изготвено и подписано посоченото по-горе Споразумение, с което на практика България напълно капитулира пред Турция и по мирен път, съвсем доброволно, предава в турски ръце 1 кв км територия и няколко десетки кв км акватория. Този акт е абсолютен прецедент в хилядолетната българска история, която до този момент не познава подобни действия от страна на български държавници.

Националното предателство на Иван Костов и неговият кабинет няма нужда от допълнителен коментар, за него той ще отговаря един ден пред наказателен съд за измяна. По-важното за нас е, че парадоксално точно триумфът на турците ни дава шанс за реванш. Според т. 3 от от Приложение 1 към Споразумението трябва „не по-късно от дванадесет месеца след влизането в сила на това Споразумение“ да бъде изработен „съвместен инженерен проект“, с който да започне „разчистването и преоформянето на района на устието на р. Резовска/Мутлудере“. Към настоящия момент, 21 години след подписването на договора, тази точка все още не е осъществена. Усещайки силата си, турците нямат никакво намерение да спазят дори и този договор, който е диктуван от тях самите от позиция на силата. Според законите на международното право обаче, и в частност на морското право, ако само една клауза от едно Споразумение или договор между две страни не се изпълнява, то такъв юридически акт няма. В конкретния случай българо-турското Споразумение от 1997 г. отдавна е дезавуирано. Липсва само едно нещо – волята на българската страна да го заяви и да постави въпроса за възстановяването на границата от преди турската инженерна намеса.

Впрочем, докато ние чакаме и работим за това в София да дойде на власт правителство, което да постави на преден българските национални интереси, самата природа се намесва на българска страна. В началото на юли 2006 г. река Резовска приижда в невиждано по своите размери наводнение и отнася всички диги и буни на турците, като възстановява старото си русло. България обаче отново е безучастна (към този момент тя се управлява от Тройната коалиция на БСП, НДСВ и турската партия ДПС) и под апатичния поглед на българските управници турците безпрепятствено възстановяват всички разрушени съоръжения.

Засега това е положението. Когато дойде време за Възраждане на България, това ще се промени. И още много, много други неща…