Изкуството на пропагандата

Вчера в Москва беше убит Борис Немцов. Покушението върху известния, високопоставен и противоречив руски политик хвърли в смут Русия. Изключително хладнокръвно и нагло, извършено на метри от кремълската стена, то предизвика буря от коментари още от момента, в който стана известно. Заради изключително напрегнатата международна ситуация около кризата в Украйна коментарите от чужбина бързо набъбнаха и като цяло надделяха над тези в самата Русия. Какво прави впечатление обаче?

Без още да е ясно нищо около убийството, големите световни (най-вече англоезични, „демократични“ и евроатлантически) медии започнаха директно да внушават как зад убийството стои руският президент. В един глас най-различни коментатори се надпреварват да обясняват как Владимир Путин разчиства политическите си опоненти, как той има интерес от убийството му, как Русия се управлява от диктатор и т. н. от добре известния антируски репертоар. Нека приемем, че това е така. Следващото нещо, което задължително трябва да приемем след това, е че Путин е завършен идиот. Защото няма как след едно толкова знаково убийство срещу него да не се нахвърлят всички „прогресивни“ медии, както впрочем и стана. А това е едва началото. Едва ли някой се съмнява, че убийството сега ще бъде използвано по най-циничен начин за създаване на още по-силни антируски настроения по целия свят.

Хъсът, с който започва тази кампания, не е изненадващ. Но преди тя да се е разгоряла е добре да припомним други подобни примери от близкото и не толкова близкото минало и да проследим до какво доведоха те.

Почти по същото време миналата година се случиха големите промени в Киев. В края на февруари след кървави сблъсъци в Киев президентът Виктор Янукович беше принуден да подпише споразумение с опозицията за провеждане на извънредни избори и подялба на властта още преди тях. Световните медии обаче нахъсано показваха трупове по екраните на телевизорите, обясняваха как руски специални сили убиват в центъра на украинската столица, анализираха как само моменталната оставка на Янукович ще предпази страната от гражданска война. Какво се случи след това – опозицията не спази подписаното съглашение, свали властта, избра в нарушение на конституцията и. д. президент, започна действия за отмяна на конституционните права на малцинствата (като се целеше най-вече руското). Резултатът – свалянето на Янукович не предотврати гражданската война, а я предизвика, нищо от твърденията за руските спецназовци не беше доказано, дори нещо повече – все още не се знае кой-точно убиваше протестиращи и полицаи в онези февруарски дни.

По-късно, в разгара на гражданската война, над Източна Украйна беше свален граждански самолет на Малайзия. Още не бяха намерени останките и световните медии вече бяха готови с присъдата – атентатът е дело на проруските опълченци, а може би и на самите руснаци. След цялата истерия около самолета разследването, поверено на малайзийски, холандски и английски експерти, тихо и кротко потъна в небитието. Някой да е чувал скоро какво се случва с него? Първо резултатите щяха да са готови до месец, после до края на годината, накрая настана пълно мълчание. Има ли съмнение, че и един атом доказателство да имаше за изречените твърдения, то той щеше да бъде тържествено показан по всички видове медии по света и у нас? Но странно, мълчанието продължава, а виновник за свалянето все още няма. Макар че в случая страните са само две – руснаците и украинците…

По-предната година в друга една гореща точка, Сирия, беше извършена една от най-мощните химически атаки от десетилетия. Жертви на химическото оръжие станаха над 1300 жители на Дамаск. Световните медии отново мълниеносно произнесоха присъдата – виновен е режимът на сирийския президент Башар Асад. Обяснението му, че той няма нищо общо с това, защото кварталът на сирийската столица, в който се извърши атаката, е бил под негов контрол и населен с лоялни към партията му хора, не беше чуто. САЩ веднага запретнаха ръкави, показаха мускули и почти насрочиха военна операция за свалянето на Асад. Само твърдата руска реакция предотврати военната операция, което позволи на сирийската армия да удържи позициите си и дори да организира контранастъпление срещу ислямистите. Междувременно мисия на ООН в обгазения квартал установи, че атаката не е дело на сирийската армия…

Апропо, като стана дума за ислямистите. Когато започна т. нар. Арабска пролет, световните медии навсякъде обясняваха как това е протест в името на демокрацията срещу управляващите диктаторски режими. На бърза ръка бяха свалени правителствата в Тунис, Либия, Египет, а в Сирия, Йемен и Ливан избухнаха граждански войни. Също толкова бързо след това на власт навсякъде, без изключение, дойдоха на власт ислямисти. Къде се бяха крили тези ислямисти, когато медиите показваха младите почитатели на западната демокрация по улиците на Кайро, Тунис и Триполи, още не е ясно. Безпощадно ясно е обаче, че целият Близък изток се превърна отново в кървава месомелачка. Нека се върнем на Асад – има ли съмнение, че ако беше свален от американците през есента на 2013 г., когато го набедиха за химическата атака, днес страната му щеше да се казва Ислямска държава Сирия? И че главорезите на Ислямска държава нямаше да режат глави в иракската пустиня, а по улиците на Дамаск?

Но като споменахме Ирак. Помните ли повода за т. нар. Втора война в залива? Помните ли оръжията за масово поразяване на Саддам Хюсеин, станали повод за войната? Помните ли как убедително всички световни медии повтаряха като папагалчета американските твърдения как Ирак е най-сериозната заплаха за световния мир? Е, тази поредна най-сериозна заплаха беше сломена само за месец, а оръжия така и не бяха открити. Дори не бяха открити лаборатории за тяхното произвеждане. За това обаче медиите не ни уведомиха толкова ентусиазирано.

А стане ли дума за заплахи за мира, тук примерите вече изобилстват. За такива през различни периоди от време бяха обявявани сръбският президент Слободан Милошевич, белоруският Александър Лукашенко, дори югоосетинският президент Едуард Кокойти. Последният стана заплаха за мира след като по време на серията от т. нар. Цветни революции в няколко бивши съветски републики на власт в Грузия дойде откровено американско протеже – Михаил Саакашвили. През 2008 г. той брутално нападна по време на летните Олимпийски игри в Пекин отцепилата се от Грузия държавица, но беше победен в краткия конфликт от намесилите се на осетинска страна руснаци. Естествено световните медии отразиха това като непредизвикана руска агресия, а скромният Кокойти за кратко се нареди до най-величавите сатрапи в човешката история. След края на войната се оказа, че осетинските жертви, предимно цивилни, са няколко пъти повече от грузинските, но това вече не беше отразено толкова широко. Може би и защото за масовия, подложен на пропагандно облъчване, зрител дори намирането на Южна Осетия на картата е трудно. Защото нея просто я няма там, тъй като освен Русия, Никарагуа и още няколко други държави никой не я признава за независима.

Ако продължим с примерите, можем да стигнем много назад. Хитлер напада Полша след извършена от него самия „полска интервенция“ в граничен немски град. Австро-Унгария напада Сърбия през 1914 г. след като я обвинява за сараевския атентат, с който официалните сръбски власти нямат нищо общо. И двете събития доведоха до световни войни…

Така че нищо ново под слънцето. Жалкото е обаче, че тази пропаганда се представя за журналистика, а понякога дори като експертно мнение. Впрочем дори не е жалко, а гнусно, особено от страна на домораслите нашенски последователи на тази „прогресивна“ тенденция. Те нямат качества за нещо повече от обикновени високоговорители, повтарящи на висок глас прочетеното или написаното от господарите им, но пък имат забележителен подмазвачески хъс, с който компенсират другите си недостатъци.

С други думи, предстои ни да прочетем сърцераздирателни коментари за надвисналата над световния мир заплаха от страна на диктаторския режим на Путин. Толкова много помия ще се излее, че медиите ще заприличат на отходни ями. Но пък от друга страна това си има и положителна страна. Българите вече си изработиха безпогрешен политически компас за ориентация в сложната международна обстановка. Ако плеядата от високоплатени грантаджии се нахвърли с хъс и ярост да оплюва някого или нещо, значи то е добро. Ако го хвали, значи е лошо. Проста работа. Проста като самите грантаджии.