Където е текло, пак ще тече!

Имаше един филм на Милена Милотинова, който беше излъчен по времето, когато в България имаше само една телевизия. Не си спомням името на филма, но ставаше дума за отношението на българите към нашите сънародници с ислямска религия. Бях на 12-13 години, но филма много ме впечатли. Към края му един от интервюираните, жител на с. Кочан, община Сатовча, сподели как когато бил студент в Търново, щом го питали откъде е и той кажел, веднага му казвали „Аха, фес“. Човека се смееше, но…

Това беше някъде през 1992 г. Днес ситуацията не е много по-различна. Всъщност, тя е по-лоша. Една голяма част от обществото ни, макар и не цялото, е много повече пропита с предразсъдъци към българите мюсюлмани, отколкото тогава. Не че не го знаем, но е много дразнещо, когато за пореден път се сблъскаме с него.

Скоро ми се наложи да отида до Рибново. Да, същото онова Рибново, известно от новините най-вече със събития около арестувани предполагаеми локални ислямисти. Е, от време на време и с репортажи за уникалните местни сватби. И толкоз.

Та, като тръгнах натам, ми беше изключително интересно какво ще видя. Пътят дотам е труден, тесен и дълъг. Хич не ми се мисли как се минава през зимата по него. За сметка на това докато катерех баирите видях едни от най-хубавите гледки в живота си досега. Пирин беше точно насреща, като че на една ръка разстояние, а пътя си продължаваше нагоре и нагоре. Така се бях зазяпал, че когато селото изскочи из зад поредния завой, буквално не разбрах, че съм пристигнал. Понеже в Родопите равното място е кът, то пълзеше нагоре по възвишението, къща след къща, двор след двор. Рибново е едно от най-големите български села и населението му е 2700 души, което бързо се разбира по извиращите буквално от всякъде деца. Деца, деца и пак деца, малки, големи, бели, руси, хубави, весели, търчащи, бутащи колелета нагоре по баира, биещи се край пътната врата, бършещи си носовете, чоплещи семки на пейки, ритащи топка на игрището, мъкнещи раници на връщане от училище. За няколко минути престой в селото и вече се бях върнал във времето на моето детство, когато повечето от българските села бяха такива. Защото в Рибново има и други неща, които вече са екзотика по другите части на България. Никъде тук не видях паднала или  изоставена къща. Напротив, имаше поне десетина строежа на нови къщи, като ще добавя, че не успях да обиколя цялото село. Като прибавим и това, че в селото няма и един циганин, ще разберете защо се почувствах все едно съм се върнал 30 години назад. Тогава, когато селските училища не събираха циганчета, за да могат да продължат да съществуват, когато селата бяха живи, когато в тях нямаше циганска и каквато и да е престъпност, когато в тях се строяха нови къщи и те бързо се пълнеха с деца.

Като стигнах до центъра, ако не ми бяха казали, щях да го подмина без да разбера. Малко площадче, колкото да има къде да обърне микробус и да се разминат две-три коли. В по-стари времена биха казали колкото да се овъргаля едно магаре. По-нагоре е училището, което, забележете, е гимназия. Навсякъде се движеха хора, коли, всеки вършеше някаква своя работа. Рибново гъмжеше от живот пред очите ми и наистина показваше каква беше родината ни преди едва няколко десетилетия, преди да започне демонтажа на българската държавност.

Тъй като бързах, след като си свърших работата, питах накъде е пътя за Банско, упътиха ме хората, продължих и след 10 минути вече бях в долината на Места.

Докато се прибирах обаче, говорих с приятели по телефона, и всичките бяха доста загрижени как съм посмял да отида до там. Защото, както каза единият – „Не е ли опасно там?“. Като го питах защо да е опасно, той ми каза – „Е не бяха ли там някакви ислямисти?“. Макар че дълго им обяснявах, че не съм видял паметник на незнайния талибан на центъра и не съм сварил тълпа от брадясали типове да зареждат калашници и да викат „Аллах акбар“, в крайна сметка не знам дали ми повярваха напълно. Телевизионната пропаганда е много по-силна.

Всички помним как преди 6 години Рибново беше щурмувано като Тора Бора в Афганистан, само за да може инженерният проект РЗС да влезе в парламента. Мине се не мине известно време и този сюжет се притопля отново и отново. Е, какво друго да очакваме от хората, гледащи новините по телевизията? Да беше отявлено известна туристическа дестинация, нямаше да се ширят такива заблуди, но като не е, една част от населението, особено от по-далечните български краища остава с усещането, че високо в Западните Родопи съществува едва ли не база на Ал Кайда.

На какво се дължи всичко това? Ако преди 1989 г. политиката на тогавашния комунистически режим към българите мюсюлмани се обяснява с идеологията на управляващата партия, с какво да обясним сегашното положение? Ако преди 1989 г. държавата ни проявяваше престъпно действие спрямо тях, днес, вече 26 години тя проявява престъпно бездействие. Българите в Родопите и Лудогорието, имащи за майчин език български, но изповядващи исляма, бяха буквално харизани на Движението за права и свободи. Престъпната етнополитическа мафия безскрупулно започна да ги използва за своите цели, обслужващи разпада на българската нация. Престъпните професионални алъш-вериш патриоти от своя страна за целия този период работеха само за насаждане на разделение, а не на обединение. Така предразсъдъците вместо да изчезнат, разцъфтяха като никога досега.

През последните няколко години обаче, благодарение на работата на фондация „Българска памет“ на Милен Врабевски, не само в Рибново, но и в другите села на Западните Родопи, недоверието започна да се преодолява. Защото тази неправителствена организация показа на всички, че не е важно какво име носиш и каква религия имаш, а какъв майчин език са ти предали твоите родители. А когато той е общ с всички други българи, какво тогава има да ни дели? Без много философии, с постоянна работа с децата и младите хора раните от миналото и настоящето се лекуват бавно, но за сметка на това сигурно. И ако антибългарската държавна власт в София не се намеси за пореден път, за да обърка всичко, нещата ще си дойдат на мястото.

Защото всички знаем старата поговорка, че където е текло, пак ще тече!