Посетих църквата, в която съм кръстен. Не ми остава много време напоследък да минавам оттам, всъщност, ако трябва да съм напълно откровен – през последните 10 години.
Това е храмът на село Оброчище. Кръстен съм там, защото в нашето село църква няма и затова баба ми, която ми е кръстница, избрала съседното село. Интересното е, че селото на майка ми се казва Църква, но в него църква няма и досега, ако не броим едно малко параклисче, построено преди десетина години.
Храмът беше напълно обновен, дворът му превърнат в малък парк, докато бях там не спираха да влизат и излизат хора. Спомних си какво беше преди и как сега църквата е много по-добре изглеждаща и посещавана. Замислих се над това.
Живеем в упадъчно и декадентско време, в което приемаме деградацията за нормална и отклонението за норма. Един малък селски храм обаче е достатъчен да ни покаже, че стига да пожелаем, можем да променим всичко към по-добро.
Не случайно църквата (като организация, не като сграда) е показала, че може да живее хиляди години и да надживее стотици държави и империи. Защото тя акумулира най-важният човешки ресурс – вярата!
Без вяра сме за никъде. На нашият народ тя му беше отнета и това ни превърна в аморфна и атрофираща биомаса с размътено национално самосъзнание в постоянен процес на прогресиращо затъпяване и шизоидизиране. И тук не говоря за религиозна вяра, не. Говоря за вярата, че и ние можем да бъдем достоен народ сред другите народи, че имаме бъдеще, и че то може да е по-добро от настоящето ни.
Ето защо трябва да се замислим за най-важното – за вярата си. Защото имаме ли вяра, имаме всичко! Върнем ли си вярата, ще си върнем и България!
Христос Воскресе, българи!
Дай Боже и България също!
Последвайте моя канал в Телеграм и нашия канал във Вайбър, за да сте сигурни, че получавате всички мои публикации!
